Какво ли качество ще господствува някога, в бъдеще, след много милиони години, когато хомо сапиенс ще бъде вече палеонтологична находка; когато тогавашните истински разумни същества, може би само мозъчно вещество, няма да се нуждаят нито от сила, нито от хитрост?
Видял наблизо бронтозавъра, диплодокът се придвижи непохватно към него. И го заблъска с набитото си туловище. Заблъска го с такова настървение, каквото никой не би подозирал, че се крие у него. Нямаше друго оръжие. Само го изтласка, избута го към плитчината, където нямаше достатъчно паша и където можеше да стане жертва на бродещите хищници.
В средата на водоема пък се бе намъкнал брахиозавър, най-голямото животно, обитавало някога Земята. Сега се подаваше само главата му над повърхността, но по разредената растителност можеше да се определи с известна приблизителност, че на височина достига четириетажна сграда, а цялата му дължина превишава тридесет метра.
Всъщност оказа се, че това не е блато, а морска лагуна, окрайнина на мезозойското море, гъмжащо като сушата с допотопни страшилища. Ето, едно от тях, подобно на крокодил с големина на кит, се втурна срещу брахиозавъра и откъсна с един замах на триметровите си челюсти главата му. Навярно беше плиозавър, най-страшният тогавашен воден хищник.
Не по-малко опасни изглеждаха и другите морски обитатели: делфиноподобните ихтиозаври, дългошиестите плезиозаври, многоръките амонити с черупки колкото малки къщи, гигантските акули. Всичко плуваше, търсеше, убиваше кой когото може — всеки против всеки, с настървение, каквото трудно можем да си представим днес.
А защо ли тогавашните същества са били многократно по-големи от съвременните? Дали защото повечето от тях са водели воден живот както днешните китове? Или пък земната гравитация е била по-слаба, както настояват някои хипотези? И е нараствала с падащите метеорити и космичен прах?
Защо бяха тъй огромни и сухоземните животни? Хищникът няма защо да бъде толкова едър, стигат му бързината и силата. А тиранозавърът и подобните нему са петдесет, сто пъти по-тежки от съвременните месоядци. Защо? Ясно защо — защото плячката им е била също тъй едра. И ето въпросът се измества. Не „защо“, а „как“? Как са могли с тая си маса да гонят жертвите, да ги залавят? Или самите жертви са били невероятно бавни, или пък преследвачите въпреки големината си са били отлични бегачи?
Доктор Бор предполагаше, че е намерил отговора на тоя въпрос. И неговият пленник там, на острова, и този, който затулваше изхода на хралупата му сега, бяха ненадминати спринтьори. Това значи, че не само Земята е била по-малка, това значи, че и техните мускули са имали отлични качества. И ставите, и сухожилията, и конструкцията им. По-голямата част от енергията при бозайниците се разходва за поддържане дейността на главния мозък. При тия немислещи исполини такова „разходно перо“ почти липсва. Техните глави всъщност са само челюсти и зъби, получената от храната им енергия отива главно в мускулите.
В лагуната нагази хадрозавър, по външност като тиранозавъра, само че с муцуна като патешки клюн и сплесната опашка, а на предните лапи — с плавателна ципа. Случайно обърнал поглед насам, той видя заклетия си враг — тиранозавъра, и с плясък се хвърли в дълбоката вода, заплува с опашка и лапи. На сушата тиранозавърът е по-бърз, ала във водата не можеше да се мери с такава жертва.
Между дърветата на отсрещния бряг се подаде друг двуног великан, който примъкваше с език горните им вейки подобно на жирафа. На предните му палци стърчаха остри нокти, все едно костни ками. Те бяха единственото му оръжие за отбрана.
Край него премина със заплашително съскане друго безобразно чудовище, на което не можеше да се различи къде е главата и къде опашката, тъй като истинската му глава беше толкова малка, че едва се забелязваше, а двата чифта рога, предназначени за самоотбрана, бяха поставени на опашката му. За да се пази от главния си враг — тиранозавъра, и по гърба му стърчаха два реда костени плочи, които му придаваха вид на зъберите върху крепостна кула.
Игуанодонът не можа да се овладее. Той беше тревопасно животно, ала стръвта му за убийство не бе по-слаба. И биволът, и слонът, и носорогът не ядат месо, но често убиват.
Игуанодонът връхлетя върху стегозавъра, заудря го с палците ками. Но нали те бяха приспособени за бой с висок противник като тиранозавъра, не му се удаде да се справи бързо с жертвата си. Стегозавърът замахна с опашка и впи в хълбока му четирите си рога. Битката се разгоря — единият ръгаше с палци, другият — с роговете. И така, без да прекъсват сражението, изчезнаха в гората.