Гребецът се убеждаваше все повече, че няма да устои в тая луда гонитба. Усещаше как мускулите му, претоварени, изтръпващи, размахваха все по-бавно греблата. Виждаше как зловещата глава, всъщност тая безжалостна машина за смърт, скъсяваше разстоянието. Представяше си как зъбатите челюсти ще щракнат над него, как ще преполовят, ще разкъсат на части тялото му.
Ето, настигаше го! Три метра! Два метра! Един… Той престана да гребе, а се изправи и прасна с все сила чудовището с веслото. Мереше очите. Но не сполучи. Само го строши. И тъй остана съвсем беззащитен срещу настъпващата грамада от свирепа ярост.
Що да стори?
Той, заклинателят на крокодилите, да бъде победен, да бъде унищожен от Великия дух на крокодилите! Нима щеше да допусне това?
Мисълта му работеше светкавично. Оставаха секунди до края. В тия секунди, докато лодката се хлъзгашеоще по инерция, трябваше да открие начина за спасение.
Когато се появи особено голям крокодил, съплеменниците му пускат въдица — окачена на яко въже кръстачка от подострени колове с примамка. Хищникът я захапва, коловете се впиват в небцето и долната му челюст. От болка то стисва още повече — и не може да се откачи.
Как да си направи подобна въдица?
Озърна се. Друго нямаше. Само навитият бодлив тел.
Без да усеща, че шиповете деряха и неговите ръце, Чиганго грабна едната макара, а тя тежеше много, но в ужаса и неговите сили се бяха удесеторили, замахна и я натика в зиналата паст тъкмо когато посягаше да го налапа.
От болка тиранозавърът затвори уста, опита да изплюе трънливата хапка, която се бе уплела в зъбите му, но при това усилие коловете се зацепиха още по-здраво в челюстите му.
Не можа дори да изреве. Но изостана.
Човекът помисли, че сърцето му ще изхвръкне от радост. Помислил се бе спасен.
Уви, съвсем за малко. Защото в това време чудовището успя да изплюе бодливия тел и сякаш забравило разкървавената си уста, се сети за изтърваната жертва и се спусна подире й.
Беглецът заработи само с едно весло. Но добре, че лодката навлезе в широк вир със стръмни скосени брегове. Тиранозавърът усети, че няма дъно под краката си, и предпочете да излезе на сушата.
После с някаква демонична настойчивост пое по брега редом с носената от течението лодка, кито не отделяше огромните си зли очища от нея и свития вътре човек.
Щеше да я гони, нямаше да я остави, вече нямаше да му се изплъзне.
Пътеводната нишка
Свечеряваше се. Сенките се удължаваха и уплътняваха. Въздухът над реката, която безшумно влачеше водите си покрай биологичната станция, все още беше топъл и прозрачен. Кормораните продължаваха да се гмуркат. И щом излезеха на повърхността, подхвърляха уловената риба да падне в отворените им човки с главата надолу. Чаплите се източваха нанякъде в стройни вериги.
В душата на Алиса Бор бушуваше буря. След двете убийства, след стрелбата, след бягството на Доналд всичко се бе объркало. Нямаше кой да й даде съвет, да предложи какъв да е план за действие.
Механикът бе успял да поправи радиопредавателя и тя, прилепнала до микрофона, се бе свързала с полицията и с управлението на резервата.
— Разберете! — почти крещеше девойката в апарата. — Животът на баща ми е в опасност. Трябва да пратите машини и въоръжени хора! Да го спасят!
— Могат да го спасят — отвърна началникът на полицията — само ако убият тиранозавъра.
— Пък нека го убият! — натърти тя.
Беше забравила, че задачата й бе да защитава животните, не да ги унищожава. Сега ставаше дума за живота на баща й. За неговото спасение веднъж бе станала издайник. Наистина тоя, който бе получил от нея страшния хормон, вече го нямаше. И шишенцето бе заело отново мястото си в криостата. Случайността бе заличила следите от безволието й, но съзнанието за извършеното си оставаше. Веднъж прегрешила, тя можеше да си позволи и втори компромис със съвестта.
Тревогата й бе толкова силна, че не забелязваше новата измяна към своите и към бащините си убеждения.
Гласът отсреща възрази сухо. Можеше да си разреши това, участта на Патрик Бор не го засягаше тъй дълбоко:
— Не забравяйте, че самият доктор Бор не разрешава!
Тя се сети и за другото:
— Имайте предвид, че избяга и нашият тиранозавър. И сега на свобода са два…
— Ще направим каквото е по силите ни. Лошото е, че нямаме наркозни куршуми с необходимата доза.
Алиса се сети:
— Аз знам къде са нашите.
Решението се роди изведнъж в главата й:
— Правете каквото знаете! Аз тръгвам сама!