Камила Лекберг
Каменоделецът
Camilla Läckberg
STENHUGGAREN
Copyright © Camilla Läckberg 2005
First published by Forum, Sweden
Published by arrangement with Nordin Agency, Sweden
© Неда Димова-Бренстрьом, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
На корицата е използвано изображение от Thinkstock
ИК „Колибри“, 2013
ISBN 978-619-150-287-5
За автора
Сега, когато скандинавската криминална литература твърдо се установи на върха на жанра, става ясно, че Хенинг Манкел и Стиг Ларшон са две утвърдени, но не останали без конкуренция имена. Третото, вече известно в цял свят, е Камила Лекберг, нашумяла гръмко в родната си Швеция и преведена на повечето езици. Тя има в портфолиото си седем романа, първия от които държите в ръка, а феноменалният й успех в родината е повторен навсякъде с триумфалното оглавяване на листите на най-продаваните книги. В англоговорещите страни я наричат „шведската Агата Кристи“, но това далеч не е цялата истина. Макар да разполагаме с провинциално селце (в каквото е родена и самата авторка) и с богат набор от заподозрени в едно отвратително убийство, и макар фабулата да е изпипана с майсторството на английската крими-кралица, Лекберг е подчертано съвременна, модерна писателка и предоставя на вниманието ни един много точен, дори задълбочен разрез на днешното шведско общество.
На Уле.
Не спирай да преследваш
истинското щастие!
Глава 1
Днес уловът на омари e далеч по-различен отпреди. Вместо да попадат в ръцете на отрудените рибари, големите черни раци служат за забавление на летовниците по време на едноседмичната им почивка, които дори не спазват никакви правила. На какво ли не се бе нагледал през годините. Как тихомълком вадеха специални четки от джобовете си, за да отделят хайвера от женските омари с едничката цел да прикрият нарушението, как издърпваха чужди клетки от морето или дори се гмуркаха и ги изпразваха още във водата. Понякога се чудеше накъде е тръгнал този свят, след като дори рибарите вече нямаха капка почтеност. Веднъж дори откри бутилка коняк в клетката си, един вид компенсация за отмъкнатия улов. Явно въпросният крадец не бе лишен напълно от чувство за дълг или, най-малкото, си падаше шегаджия.
Франс Бенгтсон въздъхна дълбоко и продължи да тегли клетките си. Лицето му веднага светна, когато забеляза, че още в първата се мъдреха два големи омара. Познаваше пътеките им и бе набелязал няколко тайни места, където клетките му се пълнеха всяка година.
Вече три от клетките бяха на брега, а до тях се извисяваше купчина от скъпоценните раци. Той самият не разбираше защо цената на омарите е толкова висока. Не че не бяха вкусни, но ако трябваше да избира, определено щеше да предпочете херинга за вечеря. Хем е по-вкусна, хем е по-евтина. Едно беше ясно – приходът от улова на омари е дългоочаквана добавка към лятната му пенсия.
Последната клетка се позапъна и той опря крака в перилата, за да хване въжето по-здраво. Усети как тя полека взе да се издига нагоре. Дано да не се е повредила. Наведе се през борда на старата си лодка, за да провери как изглежда. Вместо клетката обаче над развълнуваната морска повърхност се показа призрачно бяла ръка, която сякаш се устреми нагоре към небето.
В първия миг понечи да пусне въжето и да остави тайнственото тяло, каквото и да бе то, отново да изчезне в морската бездна заедно с клетката и всичко останало. След това обаче дългогодишният му опит на рибар си каза думата и той продължи да тегли. Все още бе силен и жилав. Наложи се да впрегне цялата си сила, за да издърпа зловещата находка през борда. Опомни се едва когато бледото, безжизнено мокро тяло се строполи на дъното на лодката. Та това беше дете. Момиче. Косата му бе полепнала по лицето, а устните му се синееха като втренчените в небето очи.
Франс Бенгтсон се надвеси през борда и повърна.
На Патрик му се струваше, че никога не е бил по-уморен. Всичките му илюзии, че новородените непрекъснато спят, се разбиха на пух и прах още през първите два месеца. Прокара ръце през късата си кестенява коса, но сънят го налегна още по-силно. Не искаше дори и да си помисли как се чувства Ерика. Поне не му се налагаше да кърми час по час нощем. Напоследък много се притесняваше за нея. Не я бе виждал да се усмихва, откакто се прибраха от родилното отделение, а под очите ѝ имаше дълбоки тъмни кръгове. Беше му трудно да я оставя сутрин сама с Мая, когато погледнеше в изпълнените ѝ с отчаяние очи, но същевременно изпитваше истинско облекчение от предстоящата среща с познатия му свят, изпълнен с възрастни. Обичаше Мая повече от всичко на света, но откакто тя се появи в дома им, животът им се обърка. Струваше му се, че е попаднал в някаква чужда и мрачна вселена, където зад всеки ъгъл го дебнеха нови стресови ситуации. Защо не спи? Защо плаче? Дали не е претоплена? Какви са тези странни пъпки? С престъпниците му беше лесно – знаеше отлично как да постъпи с всеки един от тях.