Кай беше като зашеметен. Последва ги, без да отрони нито дума и без да си вземе връхна дреха, седна послушно в една от колите.
Патрик се обърна към колегите от Удевала.
– Ще го закараме в участъка за разпит. Можете да се хващате за работа. Обадете се, ако откриете нещо важно. Знам, че няма нужда да ви напомням, но все пак ще ви помоля да конфискувате всички компютри. Не забравяйте, че заповедта важи и за къщата в двора. Там със сигурност има поне един компютър.
Колегите кимнаха и влязоха решително в къщата.
На път към къщи Лилиан бавно подмина полицейските коли, доволна от това зрелище. Изглежда, мечтите ѝ се сбъдваха. Не само че дворът на съседите беше пълен с полицаи, но и с очите си видя как оклюмалият Кай беше отведен в един от служебните автомобили. Радваше се, че след толкова години неприятности, които той причини на нея и семейството ѝ, съдбата го наказа. Тя например винаги е била лоялна. Виновна ли бе, че държи на правото и справедливостта? Виновна ли бе, че той непрекъснато ѝ създаваше проблеми? И тя трябваше някак да се защитава. На всичкото отгоре се говореше, че била кавгаджийка. Знаеше за всички слухове, които се носеха наоколо. Лилиан не се чувстваше виновна за възникналата между тях вражда. Ако Кай не ги тормозеше с непрестанните си глупости, и през ум не би ѝ минало да се кара с него. Нямаше по-смирен и добър човек от нея. Не изпитваше и никакви угризения на съвестта, че разказа на полицията за странния му син. Знае се, че този, на когото му хлопа дъската, рано или късно ще извърши нещо нередно. Наистина малко преувеличи воайорството му пред полицията, но с единствения умисъл да предотврати бъдещи проблеми. Подобни индивиди са способни на какво ли не, ако им се предостави свобода, а на всички е известно, че те имат много по-силно сексуално влечение.
Сега ще се разбере каква е истината. И слава богу, полицията не беше пред нейната къща. Спря се пред вратата и огледа целия театър със скръстени на гърдите ръце и злорада усмивка.
Прибра се, когато полицаите отведоха Кай. Понечи да отиде до къщата на съседите като притеснен гражданин и да попита какво се е случило, но полицаите влязоха вътре, преди тя да се реши, а не искаше да почука на вратата им.
Докато си сваляше обувките и закачаше якето, си мислеше дали Моника знае какво става у тях. Може би трябваше да се обади в библиотеката и да ѝ съобщи в името на добросъседските отношения. В това време Стиг я повика от втория етаж и прекъсна мислите ѝ.
– Лилиан, ти ли си?
Тя се качи горе.
– Да, скъпи, аз съм.
– Къде беше?
Стиг я погледна жално, когато тя влезе в спалнята му. Той изглеждаше толкова слаб, като че ли животът му беше почти угаснал. При мисълта, че той е изцяло зависим от нея, тя почувства прилив на нежност. Мисълта, че някой се нуждае от нея, я топлеше. Както когато Шарлот беше малка. Чувстваше се толкова силна и могъща, докато се грижеше за това беззащитно същество. Тъкмо този период от живота на дъщеря си обичаше най-много. После Шарлот порасна и се изплъзна от ръцете ѝ. Ако можеше, би спряла времето, за да не пораства. Колкото повече се опитваше да я задържи, толкова повече Шарлот се отдалечаваше от нея и незаслужено прехвърли цялата си любов и уважение към баща си. Истинска несправедливост. Все пак тя ѝ беше майка и би трябвало да я цени повече от баща си. Та нали я беше родила и задоволяваше всичките ѝ нужди през първите години. Но Ленарт я измести и пожъна плодовете от усилията ѝ. Напълно я разглези. След като Шарлот се изнесе и двамата останаха сами, дори започна да говори за развод, сякаш семейството беше нужно само заради Шарлот. Споменът я разгневи и тя се насилваше да се усмихва на Стиг. Той поне се нуждаеше от нея. Същото се отнасяше отчасти и за Никлас, макар че той самият не го осъзнаваше. Шарлот нямаше представа каква късметлийка е. Вместо да го цени, непрекъснато се оплаква, че не ѝ помагал и не участвал във възпитанието на децата. Същинска неблагодарност, това е истината. Лилиан обаче започна да се разочарова и от Никлас. Как можа да ѝ държи такъв тон и да я заплашва, че ще се изнесат. Но тя знаеше откъде идва всичко. Просто не предполагаше, че е толкова мекушав.
– Защо си толкова намръщена? – попита Стиг и ѝ протегна ръка.
Лилиан не отвърна на жеста му и грижовно оправи завивката.
Стиг винаги вземаше страната на Шарлот, затова не можеше да сподели с него мислите си. Вместо това му каза:
– У съседите гъмжи от полицаи и полицейски коли. Трябва да ти кажа, че това изобщо не ми харесва. Да сме заобиколени от подобни хора.