Стиг се развълнува и се надигна, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той се хвана за корема. В очите му обаче проблесна надежда:
– Сигурно е заради Сара. Мислиш ли, че са открили нещо ново?
Лилиан кимна енергично.
– Да, не би ме учудило. Иначе защо ще е тая олелия?
– Представи си какво облекчение ще изпитат Шарлот и Никлас, ако най-накрая това следствие приключи.
– Ти знаеш, Стиг, как се измъчвам през цялото време. Сега може би душата ми ще намери покой.
Остави го да погали ръката ѝ, а после го чу да ѝ мълви с нежен глас:
– Естествено, мила. Знам какво добро сърце носиш. Дори не мога да си представя колко ужасно се чувстваш.
С тези думи приближи дланта ѝ до устните си и я целуна.
Лилиан изчака една секунда, преди да се дръпне, и каза с бодър тон:
– Добре, че поне някой го е грижа за мен. Да се надяваме, че наистина са дошли у Кай заради Сара.
– А защо иначе? – попита Стиг озадачено.
– Ами не знам. Всъщност нямах нищо конкретно предвид. Но хора като него са способни на всичко...
– Кога ще е погребението? – прекъсна я Стиг.
Лилиан стана от леглото.
– Чакаме да се обадят и да разрешат да приберем тялото ѝ. Може би следващата седмица.
– Ох, недей да говориш за тялото ѝ. Все пак става дума за нашата Сара.
– Тя е мое внуче, а не твое – ядоса се Лилиан.
– Знаеш, че и аз я обичах – рече Стиг кротко.
– Да, знам, скъпи, прости ми. Просто ми е много трудно, а изглежда, никой не ме разбира.
Лилиан избърса една самотна сълза и погледна Стиг с разкаяние.
– Не, ти трябва да ме извиниш. Не биваше да говоря така. Можеш ли да ми простиш, мила.
– Разбира се – отвърна Лилиан великодушно. – Сега искам да си починеш. Недей да мислиш повече за това. Ще сляза да ти направя чай. А след това може да поспиш, какво ще кажеш?
– Понякога се чудя дали наистина те заслужавам – каза Стиг и се усмихна на съпругата си.
Никак не му беше лесно да се съсредоточи върху работата. Това не означаваше, че работата е сред основните приоритети в живота му, но все пак трябваше да свърши поне нещо. Последиците от простъпката на Ернст трябваше да заемат главно място в мислите му, но тази събота промени неговия живот завинаги. Момчето седеше в апартамента му и играеше на телевизионни игри. Тези, новите, които му купи вчера. Мелберг не можеше да се познае, той, който никога не се е отличавал с разточителност, сега изпитваше непреодолимо желание да му купува каквото поиска. Очевидно електронните игри бяха на първо място и затова му купи конзола от марката „Ексбокс“ и три игри. И макар че цената го зашемети, не се поколеба нито за миг.
Без съмнение момчето беше негова плът и кръв. Неговият син Симон. Дори да изпитваше известни съмнения, те се изпариха в мига, в който го видя да слиза от влака. Все едно виждаше свое копие на младини. Същата приятно закръглена фигура, същите изразителни черти на лицето. Чувствата, които го връхлетяха, дори го изненадаха. Не подозираше, че е способен на такива дълбоки емоции. Той, който се гордееше, че няма нужда от никого. Освен от майка си, разбира се.
Тя все му натякваше, че е жалко прекрасните му гени да се загубят и да не бъдат наследени от никого. И безспорно беше права. Затова толкова много му се искаше майка му да можеше да види сина му. За да се убеди колко е била права. От пръв поглед личеше колко много синът е наследил от баща си. Ясно е, че крушата не е паднала по-далеч от дървото. А това, което майката на момчето описваше в писмото си, че бил мързелив, непокорен, немотивиран и слаб ученик, това по-скоро бяха плодовете на неправилното ѝ възпитание. Започне ли да прекарва повече време с баща си, ще израсне истински мъж.
Е, не можеше да отрече, че Симон би трябвало поне да му благодари за играта, но горкото момче сигурно е било толкова шокирано, че не е знаело какво да каже. Добре, че баща му е такъв познавач на човешката душа. В такъв момент не бива да го насилва да изразява признателността си. Мелберг разбира от възпитание. Наистина той няма практически опит в тази област, но едва ли това е толкова трудно. Трябва само да се ръководи от здравия си разум.
Разбира се, не бива да забравя, че момчето е тийнейджър, и всички казват, че тази възраст е много трудна. Но Мелберг смята, че е най-важно да намери общ език с него. А ако някой умее да говори с хората на техния език, то това е той. Бе убеден, че в това отношение няма да има проблеми.
Дочу някакви гласове откъм коридора. Сигурно Патрик и Мартин се бяха върнали. Надяваше се, че са домъкнали този гнусен педофил. Сега, за разлика от друг път, възнамеряваше да участва в разпита. Подобни отрепки заслужаваха твърда ръка.