Глава 6
Фелбака, 1928
Денят започна съвсем обикновено. Момчетата хукнаха надолу по улицата още сутринта и за неин късмет не се прибраха до вечерта. Съседката дори се смилила над тях и ги нахранила, така че не беше нужно да им готви вечеря. Впрочем тя се ограничаваше с това, да им направи по някой сандвич. С подобрено настроение тя дори се насили да измие пода. Очакваше Андерш да я похвали. Не че се интересуваше от мнението му, но все пак е приятно да чуеш добра дума.
Когато чу стъпките му пред входната врата, Карл и Юхан вече спяха, а тя седеше до кухненската маса и четеше женско списание. Разсеяно го погледна, за да му кимне, и се изненада. Очите му блестяха с отдавна забравена светлина, а от обичайната умора и отчаяние нямаше и следа. В нея се загнезди смътна тревога.
Андерш седна тежко на стола срещу Агнес, сключи ръце върху изтъркания плот на масата и я погледна, изпълнен с очакване.
– Агнес – започна той и замлъкна.
Мълчанието продължи доста дълго и първоначалното неприятно усещане натежа като камък. Той явно искаше да ѝ поднесе някаква изненада, а тя от опит знаеше, че това рядко е на добро.
– Агнес – повтори Андерш, – напоследък много мислих за бъдещето на семейството ни и реших, че не можем да продължаваме така.
Хм, дотук бяха на едно мнение. Само че не си представяше какво би могъл да стори той, за да промени живота ѝ.
Андерш продължи с нескрита гордост.
– Затова поех толкова много извънредна работа през последната година и спестявах пари за билети.
– Билети? До къде? – попита Агнес с нарастващо притеснение.
Подразни я, че е крил пари от нея.
– До Америка – отвърна Андерш, очевидно очаквайки, че Агнес ще се зарадва на съобщението.
Жена му обаче застина шокирана. Сега пък какви ги беше надробил този идиот?!
– До Америка? – едва успя да произнесе тя.
Андерш кимна въодушевено.
– Да, заминаваме след седмица. Всичко съм уредил. Свързах се с няколко от шведите от Фелбака, които са заминали по-рано. Уверяват ме, че там винаги ще се намери работа за такива като мен, а ако си сръчен, със сигурност те очаква добро бъдеще „овър дер“ – обясни ѝ Андерш на грубия си южен диалект, горд, че вече знае две думи на новия език.
Агнес изпитваше единствено желанието да се наведе напред и да го зашлеви по ухилената муцуна. Какво си въобразяваше? Трябваше да е пълен глупак, ако си мисли, че ще я накара да се качи с него и хлапетата на някакъв кораб на път за напълно непозната страна? Така щеше да стане още по-зависима от него, на чуждо място, с чужд език, сред чужди хора. Не можеше да отрече, че мрази тукашния си живот, но поне имаше надежда някой ден да се измъкне от този ад. В интерес на истината, и тя самата бе обмисляла заминаване за Америка, но сама, без оковите на съпружеския живот и майчинството.
Андерш не забеляза ужаса в лицето ѝ и щастлив, извади билетите и ги сложи на масата. Агнес погледна отчаяно четирите хартийки, подредени пред нея като ветрило, и ѝ се приплака.
Разполагаше само с една седмица. Една-единствена седмица, за да измисли начин да се измъкне от ситуацията. Устните ѝ се изкривиха в студена усмивка.
Моника влезе в магазина за продукти, но изведнъж захвърли кошницата и излезе с празни ръце. Някакво предчувствие я накара да се прибере. Беше го наследила от майка си и баба си. Те често предусещаха, когато нещо ще се случи, и бяха я научили да се вслушва във вътрешния си глас.
Натисна педала на газта докрай и малкият фиат полетя по хълма. Когато излезе на пътя за Селвик, видя полицейс-ката кола пред къщата си и разбра, че е постъпила правилно, като се е вслушала в инстинкта си. Спря зад полицаите, излезе внимателно от колата, треперейки от страх при мисълта какво ли я очаква вкъщи? През последната седмица сънуваше един и същи сън, че е пристигнала полиция и са я принудили да разкаже онова, което тя се стараеше да заб-рави. И ето че се случи не насън, а наяве. Едва местейки крака, тръгна бавно към къщата. Сякаш се опитваше да отложи неотложното. В следващия миг чу сърдития вик на Морган и хукна през градината към къщичката му. Синът ѝ стоеше на входната врата и крещеше срещу двама полицаи. Бе разперил ръце и се опитваше да препречи пътя им.
– Нямате право да влизате в къщата ми. Тя е моя!
– Имаме разрешение – обясняваше спокойно единият полицай. – Трябва да си свършим работата, затова молим да ни пуснеш вътре.
– Не, само ще разхвърляте всичко!