Плътният тъмносив пушек скри къщите, а въздухът се насити със сажди и се замъгли. Агнес стоеше като вкопана, една от съседките се приближи до нея и я дръпна за ръката.
– Агнес, ела, недей да стоиш така.
Опита се да я издърпа, но тя не се помръдна. Очите ѝ се насълзиха от дима, втренчени в горящата къща. Струваше ѝ се, че тя пламти най-силно от всички.
– Андерш... момчетата... – мълвеше тя беззвучно, докато съседката я дърпаше за ръкава, за да я отведе по-далеч оттук.
– Нищо не знаем – каза ѝ жената.
Агнес имаше някакъв бегъл спомен, че се казваше Брит или Брита.
– Заръчаха ни да се съберем долу, на площада. Може би вече са там – добави съседката, но Агнес усети отчаянието в думите ѝ.
И двете отлично знаеха, че нямаше да ги открият там.
Агнес се обърна бавно и усети как огънят затопли гърба ѝ. Тръгна послушно след Брит или Брита надолу по хълма. Остави се да я отведат до сборното място, изпълнено с женски плач. Всички замлъкнаха, като я видяха. Мълвата вече се беше разпространила. Те плачеха за изгубеното си имущество, а Агнес щеше да оплаква съпруга си и двете си момченца. Всички майки впериха очи в нея със скърбящи сърца. Каквото и да бяха говорили, каквото и да си бяха мислели за нея по-рано, в този миг я възприемаха единствено като майка, която бе загубила децата си. И притискаха до себе си по-силно своите деца.
Агнес не вдигна очи. Не пророни нито една сълза.
Като видяха Патрик, посетителите станаха. Вероника стискаше дъщеря си за ръката и не я пусна дори когато Патрик ги поведе към кабинета си. Посочи им двата стола за посетители и ги покани да седнат.
– С какво мога да ви помогна? – попита той и се усмихна на Фрида, която го гледаше уплашено.
Момиченцето потърси с очи подкрепа от майка си и тя ѝ кимна.
– Фрида иска да ви разкаже нещо – каза Вероника и отново кимна на дъщеря си.
– Всъщност това е тайна – продума тихичко Фрида.
– О, тайна – учуди се Патрик. – Звучи интересно. – Той забеляза, че детето се колебае дали да му разкаже, или не, затова продължи: – Сигурно знаеш, че работата на полицаите е да пазят чуждите тайни. Затова можеш да ми кажеш всичко.
Личицето на Фрида грейна.
– Наистина ли знаете всички тайни на света?
– Е, това е малко пресилено, но... почти всички. Та за каква тайна става дума?
– Един лош чичко уплаши Сара – каза Фрида и заговори още по-бързо, за да успее да разкаже всичко. – Бил много страшен и я нарекъл чедо от Йевле, Сара ужасно се уплашила, но ме накара да обещая да не разкривам тайната пред никого, защото се страхуваше, че чичкото ще се върне.
Фрида замълча, за да си поеме дъх, а Патрик усети как веждите му се вдигат нагоре.
– Чедо от Йевле? Каза ли ти как е изглеждал този чич-ко? Спомняш ли си?
Фрида кимна.
– Бил много стар. Най-малко на сто години. Като дядо.
– Дядо ти е на шейсет – поправи я Вероника и неволно се усмихна.
– Косата му била съвсем бяла и носел черни дрехи – продължи Фрида.
За миг му се стори, че момичето иска да му каже още нещо, но тя се сви и печално завърши:
– Само това си спомням.
– Браво на теб. Благодаря ти за тази тайна. Наистина е много важна за нас.
– Значи, Сара няма да се ядоса, че не съм си удържала на думата, когато се върне от небето?
Вероника си пое дълбоко дъх, за да обясни отново на дъщеря си за Сара, но Патрик я прекъсна.
– Знаеш ли, според мен Сара се чувства толкова добре на небето, че няма да поиска да се върне тук. А щом е така, едва ли се интересува дали си разкрила тайната ѝ, или не.
– Сигурен ли сте? – усъмни се Фрида.
– Сигурен съм – увери я Патрик.
Вероника се изправи.
– Знаете къде да ни намерите, ако имате въпроси. Но струва ми се, че Фрида ви каза всичко. – И след като се поколеба, попита: – Мислите ли, че може да е...?
Патрик поклати глава.
– Не може да се каже, но съм ви благодарен, че дойдохте да ни разкажете за този случай. За нас е важна всяка информация.
– Може ли да се повозя на полицейската кола? – попита Фрида и погледна умолително Патрик.
Той се разсмя.
– Днес не, но ще се опитам да го уредим някой друг път.
Фрида се задоволи с този отговор и изтича пред майка си в коридора.