Аугуст ѝ заговори развълнувано, но тя отказваше да го погледне и думите му заседнаха в гърлото.
– Агнес, знам, че направих грешка и че нищо не може да се промени. Но моля те, позволи ми да ти помогна сега. Всичко ще се нареди както преди. Сполетя те ужасно нещастие, но заедно можем да преодолеем болката.
Умолителният му глас ту се издигаше, ту се снишаваше, като морска вълна, преди да се разбие в брега на твърдата ѝ непоколебимост. Думите му звучаха като подигравка.
– Моля те, Агнес, върни се вкъщи. Ще ти дам каквото поискаш.
С крайчеца на окото си тя виждаше треперещите му ръце, а умолителният му глас ѝ доставяше неизпитано досега задоволство. Колко ли пъти през последните мрачни години си бе представяла тази сцена.
Извърна бавно лице към него. Аугуст изтълкува жеста ѝ като знак, че е чула молбите му, и протегна нетърпеливо ръце към нейните. Но тя ги отблъсна рязко с каменно лице.
– В петък заминавам за Америка – отсече тя, наблюдавайки с наслада израза в очите му.
– А-а-мерика – запелтечи той, а по горната му устна избиха капчици пот.
Явно не бе очаквал подобна развръзка.
– Андерш купи билети за цялото семейство. Мечтаеше за нов живот отвъд океана. Възнамерявам да изпълня последната му воля и да замина сама – съобщи Агнес театрално и извърна поглед към прозореца.
Знаеше, че профилът ѝ е още по-красив на тази светлина, а траурните дрехи подчертаваха бялата ѝ кожа, която успя да запази с толкова усилия.
Хората ходеха на пръсти около нея през последните дни. Отделиха ѝ тази малка стая, където можеше да остане колкото поиска. Нямаше и помен от предишното им презрение и злобни подмятания. Жените идваха с дрехи и храна. Това, което носеше на гърба си, беше чуждо или подарено. Огънят ѝ отне всичко.
Посетиха я и колегите на Андерш от каменоломната. Пременени с най-хубавото си неделно облекло, чисти и спретнати, доколкото беше възможно, стиснали шапки в ръка и свели поглед, те шепнеха добри думи за Андерш.
Агнес нямаше търпение да се отърве от тази ридаеща мръсна тълпа. Мечтаеше за деня, когато ще се качи на кораба и ще отплава към новия далечен континент, а морският вятър ще отвее завинаги спомена за мръсотията и мизерията, който сякаш полепваше по кожата ѝ. Трябваше да издържи още само два дни – да изтърпи изпълнените им със съчувствие думи и жалките им опити да ѝ помогнат. След това щеше завинаги да им обърне гръб. Но преди това щеше да отмъсти на този дебел, червендалест старец, който я изостави преди четири години. Щеше да го накара да си плати прескъпо за всеки един ден на мизерия.
Аугуст продължи да пелтечи, шокиран от съобщението ѝ.
– Но как ще се издържаш там? – попита я той притеснено и избърса потта от челото си с малка носна кърпичка, която извади от джоба.
– Не знам – отвърна Агнес с дълбока, драматична въздишка и лицето ѝ помръкна.
Само за миг, но достатъчно дълго, за да може баща ѝ да забележи отчаянието ѝ.
– Миличка, защо не останеш тук? При мен, стария ти баща.
Агнес рязко поклати глава, очаквайки следващото му предложение. И той не я разочарова. Мъжете са толкова предвидими.
– Ще ми позволиш ли да ти помогна? Да ти дам малко пари като начало. Мога да ти изпращам и издръжка. Моля те, иначе сърцето ми ще се пръсне от притеснение, като знам, че си на другия край на света съвсем сама. – Агнес се престори, че мисли, а Аугуст побърза да добави: – Освен това мога да ти купя по-скъп билет. Собствена каюта, в първа класа. Така няма да ти се налага да се блъскаш сред тълпата.
Агнес кимна снизходително и след кратко мълчание каза:
– Е, да, това поне можеш да направиш. Би могъл да ми дадеш парите утре. След погребението – добави тя, а Аугуст потръпна, сякаш се опари.
– Момчетата – поде той с разтреперан глас, нерешително подбирайки думите – приличаха ли на нашия род?
Нейните деца бяха копия на Андерш, но Агнес изрече студено:
– Все едно гледах твоите снимки като малък. Бяха ти одрали кожата. Непрекъснато ме питаха защо си нямат дядо като другите деца – добави Агнес, а думите ѝ се забиваха като нож в сърцето на баща ѝ.
Всичко беше лъжа, но колкото по-силно го измъчваше съвестта, толкова повече щеше да напълни джобовете ѝ.
Аугуст се изправи със сълзи на очи, за да си вземе сбогом с нея. Спря се на прага и се обърна, за да я погледне за последен път. Агнес реши да се смили и снизходително му кимна на прощаване. Както и очакваше, баща ѝ много се зарадва на този жест и ѝ се усмихна през сълзи.
Агнес го гледаше с омраза, докато той излизаше от стаята. Предадеше ли я някой веднъж, нямаше връщане назад. Нито пък прошка.