Патрик седна в колата и се опита да насочи цялото си внимание върху първата задача за деня. Нужно беше бързо да провери това, което чу, преди да си тръгне от работа вчера. Но трудно можеше да прогони спомена за глупости-те, които наговори на Ерика. Защо всичко беше толкова сложно? Преди все си мислеше, че отглеждането на деца е лесна работа. Може би с повече грижи, но не и с толкова тревоги и страхове, както се оказа през последните месеци. Патрик въздъхна печално.
Успя да се съсредоточи едва когато паркира пред кафявите блокове в южния край на Фелбака. Дори забрави за домашните неуредици. Апартаментът, който възнамеряваше да посети, се намираше във втория вход на първия блок. Патрик набързо се изкачи по стълбата до втория етаж. На една от вратите имаше табелка с имената Свенсон/Калин. Почука внимателно. Знаеше, че има малко дете, и беше наясно, че никой родител не иска някой безцеремонен непознат да събуди детенцето им. Отвори му мъж на около двайсет и пет години. Минаваше десет и половина, но стопанинът му се стори някак сърдит и сънлив.
– Мия, за теб е.
Отстъпи настрани, без да поздрави Патрик, и лениво влезе във вратата вдясно от коридора. Патрик надникна в малката гостна, която очевидно използваха за игрална зала – вътре имаше компютър с няколко джойстика, а по бюрото бяха разхвърляни множество дискове с игри. Мъжът, който носеше фамилното име Свенсон или Калин, пусна една от онези агресивни игри, чиято единствена цел бе да убиеш колкото може повече врагове, и потъна в някакъв друг свят.
Кухнята се намираше отляво на коридора. Патрик се събу при входната врата и влезе вътре.
– Заповядайте. Аз тук храня Лиам.
Момченцето седеше в детското си столче и ядеше каша и плодово пюре. Патрик му махна и детето се усмихна с пълна уста.
– Седнете – покани го Мия и посочи стола срещу тях.
Патрик седна и извади бележника си.
– Бихте ли ми разказали какво се случи вчера?
Ръката ѝ, с която държеше лъжичката, затрепери – явно вчерашното събитие силно я беше развълнувало. Жената кимна и накратко описа случката. Патрик записа показанията ѝ, които не се различаваха от оставените вчера по телефона.
– Значи, не видяхте никого наблизо до количката?
Мия поклати глава, а Лиам, на когото явно се хареса жестът ѝ, започна да я имитира и енергично да върти глава, което, разбира се, затрудни храненето.
– Не, не видях никого. Нито преди, нито след това.
– Оставили сте количката при задния вход?
– Да, там е по-закътано и ми се стори по-сигурно. Не исках да влизам вътре с него. Не само защото спеше, но и трудно се бута количката между рафтовете в магазина. Влязох само за няколко минути.
– А когато излязохте навън, видяхте, че някой е изсипал сиво-черен прах в количката и по детето?
– Лиам пищеше с цяло гърло. Предполагам, че устата му е била пълна, но е успял да изплюе повечето от праха. И езикът, и бузите му бяха съвсем черни.
– Заведохте ли го на лекар?
Мия поклати глава. Патрик разбра, че я е засегнал.
– Не. Предполагам, че трябваше да го сторя, но бързах-ме да се приберем, а и Лиам се чувстваше добре. Беше просто уплашен и неспокоен, затова...
Тя замълча, а Патрик побърза да добави:
– Сигурен съм, че нищо опасно не се е случило. Постъпили сте правилно. Малчуганът изглежда напълно здрав.
Лиам размаха енергично ръце, сякаш за да потвърди думите му, и зяпна нетърпеливо в очакване на поредната лъжица. Момченцето определено се радваше на добър апетит, особено ако се съдеше по двойната му брадичка.
– Като ви се обадих вчера, говорихме за дрешките му...
– Да, не ги изпрах. Както ме помолихте. Целите са пок-рити с черното вещество. Прилича ми на пепел.
Жената отиде да донесе дрешките му, а Лиам впи жаден поглед в лъжичката, която тя остави. Патрик се поколеба за миг, премести се на стола ѝ и продължи да го храни. Първите две лъжички минаха леко, но после Лиам реши да демонстрира автомобил и забръмча с устнички. Кашата изпръска лицето на Патрик. В това време Мия се върна в кухнята и избухна в смях.
– На какво приличате само! Трябваше да ви предупредя или да ви дам дъждобран. Много съжалявам за случилото се.
– Няма нищо – успокои я Патрик и избърса последните капки каша. – Моето момиченце е на два месеца, така че вече зная какво ме очаква.
– Разбирам – каза Мия и седна на предишното му място. Остави го да дохрани Лиам. – Ето го пуловерчето – добави тя и остави дрешката на масата.
– Бих искал да го взема за анализ. Може ли?
– Да, и без това смятах да го изхвърля. Ще го сложа в една торбичка.