Ковчезите останаха почти празни. Силният огън бе погълнал всичко. Можеха да погребат само няколко малки костици. Свещеникът ѝ предложи да изберат урни за тленните останки, но Агнес не се съгласи. Предпочете три ковчега, които да бъдат спуснати в земята.
Надгробният камък бе дело на няколко от колегите на Андерш. Един-единствен за тримата, с красиво гравирани имена.
Те бяха единствените жертви на пожара. Други загубиха само имуществото си, но щетите бяха огромни. Цялата долна част на Фелбака, разположена на брега на морето, се превърна в черна овъглена пустош. От къщите нямаше и следа, а на мястото на кея стърчаха само обгорели стълбове. Малцина обаче оплакваха загубата на жилищата си: когато на някого му се доплачеше за изгорялото имущество, си спомняше за Агнес и огромното ѝ нещастие. Всички до един дойдоха на погребението и с болка си спомняха двете руси дечица, хванали баща си за ръка.
Очите на майка им останаха сухи. Когато погребението свърши, Агнес се върна във временния си дом и прибра малкото подарени вещи. Същинска благотворителност. Мисълта, че бе принудена да приема милостиня, я изпълваше с омерзение. Щеше да се погрижи никога повече да не изпадне в подобно положение.
Ако някой я погледнеше сега на горната палуба на парахода, никога нямаше да предположи, че тази жена е живяла в бедност. Агнес побърза да си купи нови рокли, а куфарите ѝ бяха най-елегантни. Със задоволство погали меката тъкан на дрехата си. И сравнение не можеше да става с изтърканите, избелели одежди, които носеше през последните четири години.
Единственият спомен от предишния ѝ живот беше малката синя дървена кутийка, която грижливо прибра на дъното на куфара си. Самата кутийка нямаше стойност за нея, за разлика от съдържанието ѝ. През последната си нощ в Швеция се промъкна навън и я напълни. Щеше да ѝ напомня, че не бива да допуска някой да застане между нея и живота, който заслужава. Веднъж направи огромната грешка да се довери на един мъж и това ѝ костваше четири години страдания. Никога повече нямаше да допусне някой да я предаде като баща ѝ. Щеше да се погрижи той да си плати прескъпо. И то не само със самотата си. Щеше да я обсипе с пари. Бе го заслужила. Агнес знаеше как да събуди гузната му съвест – мъжете са толкова лесни за манипулиране.
Някой се прокашля и я накара да трепне.
– О, извинете, госпожо. Надявам се да не ви уплаших.
Един елегантен мъж ѝ се усмихна любезно и ѝ подаде ръка, за да се представи.
Агнес бързо го огледа с проницателен поглед и едва след това отвърна на усмивката му и подаде ръката си, облечена в ръкавица. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, а ако се съдеше по ръката му, явно никога не се е занимавал с физически труд. Беше на около трийсет, с приятна, даже много приятна външност. Изглежда, пътуването ѝ щеше да се окаже далеч по-интересно, отколкото очакваше.
– Агнес, Агнес Шернквист. И освен това не съм госпожа, а госпожица.
Дан дойде на гости. Бяха се чували няколко пъти по телефона, но отдавна не беше идвал у тях и още не бе виждал Мая. Едрата му фигура изпълни целия коридор, а ръцете му поеха умело бебето.
– Здравееей, мъниче. Каква си хубавица – загука ѝ той и я вдигна едва ли не до тавана.
Ерика едва се сдържа да не издърпа детето си от ръцете му, но Мая изглеждаше доволна. Все пак Дан имаше три момичета и знаеше какво прави.
– А мама как е? – попита той и прегърна силно Ерика.
Някога много отдавна те бяха заедно, но след това си останаха приятели. Преди две години преживяха голяма криза, когато по стечение на няколко нещастни обстоятелства се оказаха забъркани в дело за убийство, но както е известно, времето лекува. След развода му с Пернила се виждаха по-рядко – Дан се впусна във вихъра на ергенския живот, а Ерика се задоми. След като смени доста на брой странни приятелки, сега се радваше на пълна свобода. Ерика отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Разводът му се отрази зле и той страдаше, че можеше да вижда децата си веднъж на две седмици, но постепенно свикна и почувства, че животът продължава.
– Не искаш ли да излезем на разходка? – попита Ерика. – Мая е уморена и сигурно бързо ще заспи в количката.
– За малко – промърмори Дан. – Навън е студено, а аз нямах търпение да се посгрея.
– Само докато заспи – настоя Ерика и той отново се обу неохотно.
Ерика удържа на думата си. След десет минути вече се бяха върнали обратно и Мая спеше спокойно под гюрука на количката.
– Имаш ли бебефон? – попита я Дан.
Ерика поклати глава.
– Ще я поглеждам от време на време.
– Защо не ми каза? Щях да проверя дали не сме запазили някой от нашите.