– Нали ми обеща да се отбиваш по-честичко – успокои го Ерика. – Можеш да го донесеш следващия път.
– Да, съжалявам, че толкова дълго не идвах – извини ѝ се той. – Но знам колко е трудно през първите месеци...
– Няма нужда да се извиняваш. Прав си. Едва сега съм в състояние да общувам с хора.
Настаниха се на дивана. Ерика вече бе сервирала масата за кафе и Дан с апетит изгълта няколко от претоплените във фурната кифлички.
– Ммм... Ти ли си ги правила? – не можа да скрие почудата си той.
Ерика го погледна сърдито.
– Дори така да е, защо е тази изненада? Не, свекърва ми ги замеси по време на последното си гостуване.
– Да, и аз така си помислих. Ако бяха твое дело, сигурно щяха да приличат на въглени – подразни я Дан.
Ерика не можа да измисли подобаващ отговор и прих-на. Той наистина беше прав. Не я биваше за кулинарка.
Побъбриха си за последните събития от живота си и Ерика стана.
– Ще отида да видя Мая.
Внимателно отвори външната врата и погледна в количката. Странно, явно се беше завила през глава. Вдигна гюрука и отметна одеялцето. Обзе я панически ужас. Мая я нямаше в количката!
Когато Мартин седна, гърбът му изпука силно и той се протегна, за да разкърши тялото си. По време на местенето се наложи да носят толкова кашони и мебели, че сега се чувстваше като старец. Хрумна му, че може би бе добре да прекара няколко часа във фитнес залата, но вече беше късно. Освен това Пия казваше, че ѝ харесва високата му фигура, и затова той не виждаше смисъл да променя нещо в себе си. И все пак гърбът си го болеше.
Не можеше да не признае, че всичко се получи чудесно. Пия решаваше как да подреди жилището и никоя от предишните му ергенски квартири не можеше да се мери с новия им дом. Искаше му се само да запази малко повече от своите вещи. Критичното око на Пия одобри само стереоуредбата, телевизора и етажерката за книги от „Икеа“. Останалите му мебели бяха безмилостно изпратени на боклука. Най-много съжаляваше за стария кожен диван, който преди стоеше в хола. Не можеше да отрече, че диванът бе виждал и по-добри дни, но спомените... Какви спомени!
Ако се позамисли, може би това бе истинската причина Пия решително да настоява да го сменят с модела „Томелила“ от каталога на „Икеа“. Съгласи се да остави и старата дървена кухненска маса, но веднага купи покривка и я застла цялата.
Е, нищо, това бяха дребни проблеми. Засега съвместният им живот наистина му харесваше. Обичаше да се прибира вечер при Пия, да се намества на дивана и да гледа някоя глупост по телевизора, докато тя е сложила глава в скута му, а след това да си ляга с нея в двойното им легло и да заспиват заедно. Всичко беше толкова чудесно, както си бе мечтал. Сигурно трябваше да съжалява повече за ергенския си живот, изпълнен с купони и веселба, както казваха приятелите му, но онези дни не му липсваха повече от последния тежък махмурлук. А и Пия беше просто чудо.
Мартин едва успя да прогони усмивката на влюбен от лицето си и намери телефонния номер на семейство Флорин. Набра го с надеждата да не попадне на ужасната вещица. Майката на Шарлот бе същинско въплъщение на стереотип на свекърва.
Провървя му. Обади се Шарлот. Изпита истинско съчувствие, когато чу безжизнения ѝ глас.
– Здравейте, обажда ви се Мартин Молин от полицейс-кия участък на Танумсхеде.
– За какво става въпрос? – попита Шарлот притеснено.
Мартин разбираше, че всяко тяхно обаждане буди и надежда, и страх, затова побърза да обясни защо я търси.
– Искаме да ви зададем няколко въпроса. Получихме информация, че някой е заплашвал Сара в деня преди... – Мартин се запъна – нейната гибел.
– Заплашвал? – изненада се Шарлот и той си представи учуденото изражение на лицето ѝ. – Кой го твърди? Сара не е споменавала нищо.
– Приятелката ѝ Фрида.
– Но защо го споделя чак сега?
– Сара я е накарала да обещае да си мълчи. Фрида ни обясни, че е било един вид тайна.
– Но кой е този човек? – Шарлот едва сега събра мис-лите си и зададе главния въпрос.
– Фрида не го познава, но успя да го опише. Бил възрастен, с побеляла коса и черни дрехи. Нарекъл е Сара отрок на дявола. Познавате ли някого, който отговаря на това описание?
– И още как – отвърна Шарлот ядно. – И още как.
През последните дни болката се засили. Имаше чувството, че някакъв хищник е впил нокти в корема му и го гризе безжалостно.
Стиг се обърна внимателно на една страна. Не можеше да си намери удобно положение. Както и да легнеше, все някъде ще го боли. Най-силно обаче го болеше сърцето. Все по-често си мислеше за Сара. Как водеха дълги и сериозни разговори за какво ли не – за училището, за приятелите. Обичаше да слуша умните ѝ разсъждения за живота и за случващото се около нея. Струваше му се, че никой друг не намираше време да я опознае от тази ѝ страна. Намираха я само за непослушна, проблемна и дива. Сара усещаше настроенията им и правеше повече бели. Караше се с всички и чупеше. Никой не знаеше какъв е изходът от порочния кръг на измамените взаимни очаквания.