Когато беше с него, тя ставаше спокойна и той тъгуваше за нея до болка в сърцето. Виждаше в нея толкова много от чертите на Лилиан – силата и решителността ѝ, привидната студенина, зад която се криеха грижовност и любвеобилност.
Лилиан сякаш прочете мислите му и влезе в стаята. Стиг толкова дълбоко бе потънал в спомените за Сара, че дори не чу стъпките ѝ по стълбата.
– Нося ти закуска. Купих няколко пресни франзели – изчурулика тя, а Стиг усети как стомахът му се преобръща при вида на пълния с храна поднос.
– Не съм гладен – опита се плахо да възрази той, знаейки, че няма измъкване.
– Как ще оздравееш, ако не се храниш? – сгълча го Лилиан като истинска медицинска сестра. – Ето, ще ти помогна.
Седна на края на леглото и взе купичката с кисело мляко от подноса. Поднесе лъжицата към устните му. Стиг отвори с нежелание уста и ѝ позволи да го нахрани. От първата глътка започна да му се повдига, но той не я спря. Лилиан му мислеше доброто, а и по принцип беше права. Никога нямаше да оздравее, ако не се храни.
– Как си сега? – попита Лилиан, взе кифлата с кашкавал и масло и я доближи до устата му, за да може да отхапе.
Стиг преглътна и отговори с пресилена усмивка:
– Струва ми се, че съм малко по-добре. Тази нощ спах добре.
– Чудесно – зарадва се Лилиан и погали ръката му. – Със здравето шега не бива, затова искам да ми обещаеш, че веднага ще ми кажеш, ако се почувстваш по-зле. С Ленарт толкова си приличате. И той се заинати като магаре и отказваше да отиде на лекар, докато не стана твърде късно. Понякога си мисля дали нямаше още да е жив, ако бях по-настойчива...
Лилиан се взря тъжно в далечината и застина, както държеше лъжицата във въздуха.
Стиг погали нежно ръката ѝ и продума:
– Няма смисъл да се кориш, Лилиан. Знам, че му даде всичко от себе си, докато беше болен. Ти си толкова щедра. Нямаш вина за смъртта му. А и аз се чувствам по-доб-ре, наистина. Нали знаеш, че не ми се случва за първи път. Трябва ми само малко почивка и скоро отново ще съм на крака. Сигурно е обикновено изтощение – нали днес всички страдат от него. Не се притеснявай – това е най-малкият ти проблем.
– Да, прав си – въздъхна Лилиан. – Какво бреме се стовари на плещите ми.
– Горкичката. Ех, да можеше да стана на крака и да ти бъда опора в мъката. Сара ужасно ми липсва, но не мога да си представя какво ти е на теб. Впрочем как е Шарлот? От няколко дни не е идвала при мен.
– Шарлот? – попита Лилиан, а в очите ѝ пробяга недоволство. То изчезна толкова бързо, че Стиг си помисли дали не му се е привидяло. Все пак Шарлот бе всичко за Лилиан, която постоянно повтаряше, че живее заради нея и семейството ѝ. – Шарлот се чувства по-добре през пос-ледните дни. Мен ако питаш, не трябваше да спира успокоителните. Не мога да разбера защо е толкова важно да се пребориш с болката сам, след като има лекарства за това. Никлас беше готов да ѝ изписва таблетки, а на мен категорично отказа. Представяш ли си каква глупост? Аз страдам не по-малко от Шарлот. Все пак Сара ми беше внуче.
Гласът на Лилиан прозвуча някак студено и сурово, но когато Стиг, раздразнен, се намръщи, тя отново смени тона и се превърна в онази обичлива и грижовна жена, която толкова ценеше, откакто се разболя. Не можеше да очаква, че случилото се нямаше да я промени. Стресът и мъката влияеха и на нея.
– Сега ще те оставя да си починеш. Доволна съм, доб-ре си хапна – похвали го Лилиан, изправяйки се.
Стиг вяло ѝ махна с ръка, за да я спре.
– Разбрахте ли защо полицията прибра Кай? Има ли връзка със смъртта на Сара?
– Не, засега не знаем нищо ново. Сигурно последни ще разберем – изсумтя Лилиан. – Надявам се здравата да го поизпотят.
Тя се обърна и излезе, но Стиг успя да зърне усмивката, която пробяга по устните ѝ.
Ню Йорк, 1946
Животът от другата страна на океана се оказа по-различен от очакваното. Около устата ѝ се появиха тънки бръчици на горчивина и разочарование, но дори и на четирийсет и две, Агнес все още бе красива жена.
През първите няколко години се радваше на добър живот. Парите на баща ѝ осигуряваха желания лукс, а ухажорите я глезеха още повече. Не ѝ липсваше нищо. В елегантния ѝ апартамент в Ню Йорк винаги цареше веселие, а красавците се редяха на опашка. Отрупваха я с предложения за женитба, но тя все ги отхвърляше в очакване на някой по-богат, по-елегантен, по-известен в светските кръгове. Убиваше времето с всевъзможни глезотии и не се лишаваше от нищо. Сякаш искаше да компенсира изгубените години и затова трябваше да взема от живота два пъти повече от другите хора. Имаше нещо трескаво във всичко – в любовта, в забавленията, в това, как пръскаше пари за дрехи, бижута и мебели за апартамента. Но тези години останаха далеч в миналото.