Баща ѝ загуби всичко по време на кризата. Богатството му се стопи в миг заради няколко глупави инвестиции. Когато получи телеграмата, изпадна в такава ярост от детинската му наивност, че я накъса на парчета и я стъпка с крака. Как бе посмял да пропилее цялото ѝ наследство? Да я лиши от финансова сигурност, от всичко, което трябваше да ѝ осигури безоблачен живот.
Изпрати му телеграма, в която надълго и нашироко му обясни какво мисли за него и как е съсипал живота ѝ.
Когато една седмица по-късно получи известие, че баща ѝ се е самоубил с изстрел в слепоочието, просто сви устни, смачка хартийката и я изхвърли в кошчето за боклук. Нито се изненада, нито се разстрои. Според нея той си получи заслуженото.
Последваха няколко трудни години. Несравними с годините, прекарани с Андерш, но все пак ѝ се наложи да се бори за оцеляването си. Сега можеше да разчита единствено на добрата воля на кавалерите си. След като остана без собствени средства, заможните изискани ухажори се смениха с по-обикновени поклонници. Предложенията за брак секнаха. Мъжете вече искаха друго от нея, но докато си плащаха, нямаше да им отказва. Явно тежкото раждане беше повредило нещо в организма ѝ и вече не можеше да забременее – това я правеше още по-ценена. Никой от тях не желаеше да стане зависим от нея заради едно дете, а тя самата по-скоро би скочила от балкона, отколкото да преживее този кошмар отново.
Наложи се да се откаже от хубавия апартамент и да го смени с далеч по-малък, по-мрачен и отдалечен от центъра. Там вече не се организираха приеми, а по-голямата част от имуществото бе заложена или продадена.
Войната още повече влоши нещата. И Агнес за първи път, откакто напусна пристанището на Гьотеборг, изпита носталгия към дома. Носталгията ставаше все по-силна и накрая тя взе решение да се върне в Швеция веднага щом войната свърши. В Ню Йорк не я задържаше нищо, но във Фелбака я очакваше собствен дом. След съдбоносния пожар баща ѝ реши да купи имота, на който беше изградена къщата им, и да построи нова. Може би с надеждата, че Агнес някой ден ще се върне. Къщата беше на нейно име и затова не му я взеха, когато загуби всичко. Беше отдадена под наем вече години наред, а парите отиваха в специална нейна сметка, в случай че се завърне. На няколко пъти се опита да ги изтегли, но винаги ѝ отказваха – баща ѝ изрично беше наредил, че може да ги получи само ако се завърне в родината си. Тогава се ядосваше на несправедливостта му, но сега трябваше да признае, че решението му бе доста разумно. Агнес прецени, че парите ще ѝ стигнат поне за една година, а през това време трябваше да намери някой, който да я издържа.
За да осъществи този план, трябваше да съчини легенда за съдбата си. Затова продаде всичко, което ѝ беше останало, и си купи великолепни дрехи и два изискани куфара. Те си останаха празни, защото нямаше с какво да ги напълни, но това никой нямаше да разбере. Представяше се като успяла дама, вдовица на заможен съпруг с неясен бизнес. „Нещо в сферата на финансите“ – така възнамеряваше да отговаря, ако я попитаха, и разбира се, да свива рамене. Не се и съмняваше, че ще се хванат на въдицата. Сънародниците ѝ бяха толкова наивни и се възхищаваха от всеки, посетил обетованата земя. На никого не би се сторило странно нейното триумфално завръщане. Никой не би заподозрял нещо.
Кеят беше пълнен с народ. Агнес разбутваше хората наоколо, за да си проправи път с куфарите в ръка. Парите не ѝ стигнаха за каюта нито в първа, нито във втора класа, затова трябваше да обитава сред сивата маса в трета класа, където без съмнение, щеше да изглежда като странна птица. С други думи, никой от пътниците нямаше да повярва, че е изискана дама, но слезеше ли в Гьотеборг, вече нямаше да има значение как е пътувала.
Усети как нещо топло докосна ръката ѝ. Сведе поглед и видя малко момиченце в бяла рокличка с волани, което я гледаше с насълзени очи. Тълпата около тях се сгъстяваше все повече. Хората се движеха напред-назад и никой не забелязваше бедното изгубено дете.
– Къде е майка ти? – попита Агнес на английски.
Детето се разрида още по-силно, а тя съобрази, че момиченцето бе твърде малко, за да може да говори. Явно току-що беше проходило и всеки момент можеше да падне в краката на сновящата наоколо тълпа.