– Кога ще разпитвате Кай отново?
– Мислех да е сега, но ми се искаше и Мартин да присъства...
– Току-що тръгна, така че сигурно ще се забави. Опита се да ти се обади, но явно си говорил по телефона.
– Да, проверявах алибито на Никлас за вчерашния ден, което, между другото, се оказа желязно. Работил е с пациенти без почивка от дванайсет до три. Проверих не само официалния му график, но и разговарях с всичките пациенти.
– Какво означава това?
– Де да знаех. – Патрик се почеса по носа. – Това не променя факта, че няма алиби за сутринта на убийството, пък и да не забравяме, че се опита да ни излъже. Но явно няма вина за случилото се вчера. Йоста трябваше да се свърже с другите от семейството и да ги разпита какво са правили по това време.
– Предполагам, че ще попиташ и Кай.
Патрик кимна.
– Как иначе. Както и жена му. И сина му. Мислех да говоря с тях след разпита на Кай.
– И все пак извършителят може да се окаже някой друг, когото дори и не подозираме – предположи Аника.
– И това е най-големият проблем. Докато ние тук се въртим и се мъчим, убиецът сигурно си седи вкъщи и ни се надсмива. Но след вчерашния ден съм напълно сигурен, че той или тя са някъде наблизо и сигурно става дума за някой местен.
– А може и вече да сме го хванали – кимна Аника към килията.
Патрик се усмихна.
– Така е. Сега обаче трябва да говоря с един мъж за едно яке...
– Успех – извика Аника след него.
– Дан! Дан! – разкрещя се Ерика. Усети паниката в гласа си и се уплаши още повече. Разрови трескаво дрехите в количката, сякаш дъщеря ѝ можеше да се е скрила в някой ъгъл. Но количката беше празна.
– Какво има? – Дан дотича и се огледа притеснено. – Какво се е случило? Защо викаш?
Ерика се опита да му отговори, но езикът ѝ се бе схванал и не можа да произнесе нито звук. Само му посочи с трепереща ръка към количката. Дан не повярва на очите си, като видя празния кош. С ужас осъзна какво се бе случило.
– Къде е Мая? Няма ли я? Къде е?...
Без да завърши изречението, объркан, Дан се заоглежда наоколо. Ерика, треперейки, се вкопчи в ръката му. Едва сега доби дар слово и думите ѝ потекоха като неудържим поток.
– Трябва да я намерим! Къде е дъщеря ми? Къде е Мая? Къде е тя?
– Тихо, успокой се, ще я намерим. Не се притеснявай, всичко ще се нареди.
Той се опита да потисне собствената си паника, за да успокои Ерика. Сложи ръце на раменете ѝ и я погледна в очите.
– Трябва да се опитаме да запазим спокойствие. Върви да се обадиш в полицията. Хайде, всичко ще се оправи.
Ерика усети как гръдният ѝ кош потръпваше нервно при всяко вдишване, но въпреки това стори каквото ѝ каза. Дан остави външната врата отворена и студеният вятър нахлу в къщата. Но това нямаше значение. Тя не усещаше нищо друго освен обхваналия я ужас, от който беше като вцепенена, а мозъкът ѝ отказваше да работи. Не можеше да си спомни къде е оставила телефона и се защура из стаята. Издърпа всички възглавници на земята и хвърляше на пода каквото ѝ попаднеше пред очите. Накрая забеляза слушалката на масата, хвърли се да я вземе и със сковани пръсти се опита да набере номера на участъка. В това време чу гласа на Дан откъм двора:
– Ерика, Ерика, намерих я!
Ерика захвърли слушалката и се втурна навън. Изтича по чорапи надолу по стълбата и продължи по алеята за паркиране. Студът и влагата се просмукаха през дрехите ѝ, но тя не го забелязваше. Виждаше само Дан да тича към нея откъм задната част на двора, носейки нещо в ръце. Чу се силен детски плач и усети как облекчението се разля като огромна вълна в душата ѝ. Мая плачеше, значи, беше жива.
Ерика пробяга последните метри, които я деляха от Дан, и грабна детето от ръцете му. Хлипайки, силно притисна дъщеря си до себе си, застана на колене, сложи Мая на земята и свали червения ѝ гащеризон, за да я огледа добре. Детето изглеждаше невредимо и се разпищя с цяло гърло, махайки с ръчички и крачета. Ерика я вдигна, без да се изправя, и отново силно я прегърна. Сълзите ѝ на облекчение се сляха с изливащия се от небето дъжд.
– Хайде, нека да влезем вътре. Съвсем ще се намокриш.
Дан внимателно ѝ помогна да се изправи.
Ерика го последва, здраво прегърнала детето си. Никога не бе изпитвала подобно облекчение – усещаше го с всяка фибра на тялото си. Сякаш някой бе откъснал част от нея и след това отново я бе върнал. Тя продължаваше сподавено да хлипа и Дан я галеше нежно по рамото, за да я успокои.
– Къде я откри?
– Беше на земята пред входа.
Двамата едва сега разбраха, че някой е преместил Мая до там. Беше я вдигнал от количката, промъкнал се пок-рай къщата и я е занесъл от другата страна. Ужасът при мисълта как е станало всичко това предизвика у Ерика нови ридания.