– Тихо... Всичко свърши – утешаваше я Дан. – Важното е, че я открихме невредима. Но трябва веднага да се обадим в полицията. Или вече си го сторила?
Ерика поклати глава.
– Трябва да позвъним на Патрик. Моля те, обади се ти, не искам никога вече да я изпускам от прегръдката си.
Ерика притисна Мая още по-силно до себе си и изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснала. Огледа по-внимателно гащеризончето на детето.
– Какво е това? Каква е тази чернилка?
Дан погледна изцапаната дрешка и попита за номера на Патрик. Ерика с треперещ глас издиктува цифрите. Коремът ѝ се сви на тежка топка.
Дните ѝ се сливаха. Усещаше парализиращо чувство на безпомощност. Не можеше да скрие нищо от него – нито дума, нито постъпка. Следеше всяка нейна крачка.
Агресията му все повече нарастваше. Вече дори не криеше насладата си от причинените ѝ болка и унижение. Удовлетворяваше всяко свое желание по всяко време, а горко ѝ, ако му се възпротивеше. Вече дори не се опитваше. Без съмнение, той не беше с всичкия си. Нямаше никакви задръжки, а в очите му се спотайваше злоба, която събуждаше инстинкта ѝ за оцеляване – затова му се подчиняваше напълно. Само и само да я остави жива.
За себе си вече не се надяваше на нищо добро. Най-много я болеше за децата. Бяха ги спрели от детската градина и сега водеха същия затворен живот като нея. Гледаха я с безизразни очи и я следваха по петите и за нея това беше безмълвен укор. Ана признаваше напълно вината си. Трябваше да ги защити. Трябваше да прогони Лукас от живота им, нали такъв беше планът ѝ от самото начало. Но после се уплаши, прояви моментна слабост и отново попадна в клопката му. Остави го да я убеди, че така е най-добре за децата, че така ще им осигури безопасност. Всъщност не ѝ стигна кураж. Стана жертва на навика си да избира най-лесния път. Сега обаче се оказа, че е поела в грешна посока. Пътят излезе тежък и трънлив. Най-лошото бе, че поведе и децата си по него.
Понякога си представяше как го убива. Така или иначе, смъртта му бе неизбежна, но тя можеше да я изпревари. Гледаше го нощем как спи до нея, гледаше го часове наред, докато лежеше будна, без да може да потъне в дебрите на съня. С наслада си представяше как острието на кухненския нож се забива в плътта му и прекъсва тънката нишка, на която се крепи животът. Друг път буквално усещаше въжето в ръцете си, което увива и затяга около врата му.
Но всичко си оставаше с мечтите. Нещо, може би вродената ѝ страхливост, я караше спокойно да лежи в леглото, когато мрачните мисли се блъскаха в съзнанието ѝ.
Понякога нощем си представяше детето на Ерика – момиченцето, което още не бе видяла. Завиждаше ѝ. Това дете щеше да получава същата топлина и грижи, които Ерика ѝ даряваше, докато растяха заедно по-скоро като майка и дъщеря, отколкото като сестри. Но тогава не го оценяваше. Чувстваше се притисната в ъгъла и подчинена. Горчивината от липсата на майчинска любов превърна сърцето ѝ в корав камък и тя не можеше да оцени грижите на сестра си. Надяваше се, че Мая ще се окаже по-възприемчива към океана от любов, който можеше да ѝ даде Ерика. И не само заради сестра си. Въпреки разликата в годините и разстоянието, което ги разделяше, Ана познаваше отлично сестра си и разбираше, че Ерика изпитва нужда от ответна любов. Най-странното е, че Ана винаги я бе смятала за по-силна, и това разсейваше горчивината ѝ. Сега, когато самата тя бе по-слаба от всякога, проумяваше истинската същност на сестра си. Ерика се страхуваше, че хората може да си мислят като майка им, която очевидно смяташе дъщерите си за недостойни за любов. Би искала сега да прегърне Ерика и да ѝ благодари за годините безкористни грижи, за безпокойството, за напътствията, за загрижените погледи, с които посрещаше грешките на Ана. Да ѝ благодари за всичко, което преди я задушваше и ѝ тежеше като окови. Каква ирония на съдбата! Преди всъщност дори не знаеше какво е истинското насилие и оковите. Разбра го едва сега.
Чу как ключът се завърта в ключалката и трепна. Децата замряха на място, както си играеха тихо на пода.
Ана се изправи и отиде да го посрещне.
Арнолд го гледаше загрижено през тъмните си слънчеви очила. Шварценегер. Терминаторът. Ех, да можеше да е като него. Готин. Печен. Машина без чувства.
Себастиан се взираше в плаката на стената над леглото си. Гласът на Рюне все още ехтеше в съзнанието му, фалшивият му притеснен глас. Престорената му загриженост. Всъщност се притесняваше единствено какво ще кажат хората. Опита се да си спомни точните му думи:
– Научих, че Кай е обвинен в ужасни престъпления. Трудно ми е да повярвам, че е истина, но въпреки това съм длъжен да те попитам дали се е случвало да се държи непристойно с теб или с други момчета? Например гледал ли ви е, докато се къпете, или нещо подобно?