Една порцеланова фигурка прелетя край главата му, но вместо да го уцели, се заби във витрината. Стъклото се пръсна с оглушителен трясък и на пода се посипаха хиляди парчета. Настъпи тишина, също толкова оглушителна като предхождащия я гръм, а стените отвърнаха на екота. Двамата се гледаха втренчено с искряща в очите ярост. Накрая Никлас се обърна и спокойно излезе от магазина. Единственият звук, който раздра тишината, бе проскърцването на стъпките му по счупеното стъкло.
Арне гледаше безпомощно как тя събира нещата си. Добре, че Аста бе твърдо решена да довърши започнатото, иначе погледът му със сигурност щеше да я изненада и разколебае. Мъжът ѝ никога преди не бе проявявал безпомощност. Яростта ѝ даде сили да продължи да сгъва дрехите си и да ги подрежда в големия куфар. Все още не знаеше нито как ще го изнесе от къщи, нито къде ще отиде. Не че имаше някакво значение. Не желаеше да остане нито секунда повече в дома му. Най-накрая прозря истината. Чувството ѝ, че нещо не е наред, че Арне не може да е прав за всичко, надделя. Той не беше нито всемогъщ, нито съвършен, а просто един слаб, жалък човечец, който изпитваше удоволствие да мачка хората. А и вярата му в Бог едва ли бе особено дълбока. Аста едва сега осъзна, че винаги извърташе Божието слово в подкрепа на собственото си мнение. Ако Господ наистина бе такъв, какъвто го представяше Арне, то с вярата ѝ в него бе свършено.
– Ама, Аста, не разбираш ли? Защо правиш така?
Гласът му бе писклив като на малко момче и тя дори не си направи труда да му отговори. Арне стоеше на прага и кършеше ръце, докато гледаше как тя вади дрехите си една по една от гардероба и чекмеджетата. Нямаше намерение да се връща, затова бе най-добре да си вземе всичко наведнъж.
– Къде ще отидеш, а? Та ти си нямаш никого?
Арне вече я умоляваше, подобно поведение бе толкова неприсъщо за него, че Аста трепна. Опитваше се да не мис-ли за всичките пропилени години, но за щастие, бе доста прагматична по природа. Стореното бе сторено. Важното беше сега да заживее истински.
Арне разбра, че ситуацията му се изплъзва от контрол, и реши да изпробва добре изпитания метод, като ѝ повиши глас.
– Аста, стига вече глупости! Веднага си разопаковай багажа!
Жената вдигна глава за миг и в погледа ѝ се отразиха четирийсетте години домашен гнет. Събра в него целия си гняв и омраза и го прониза с тях. За свое удовлетворение го видя как се смали пред очите ѝ и заговори с плах, жалостив глас. Глас на човек, осъзнал, че завинаги е загубил предишната си власт.
– Не исках... Не трябваше да говоря така на момичето, обаче едва сега го разбрах. Но тя беше толкова нагла, че чух гласа на Господ, който ми нареди да се намеся, и...
Аста го прекъсна грубо:
– Арне Антонсон! Господ никога не ти е говорил и няма да ти проговори. Твърде си глупав, за да чуеш словата му. А що се отнася до вечното ти мрънкане, че баща ти бил пропил парите за семинарията и затова не си станал свещеник, трябва да знаеш, че проблемът далеч не се крие в парите. Майка ти държеше изкъсо баща ти и не му даваше да пропие повече от позволеното. Преди да умре, сподели с мен, че не е искала да хвърли спестяванията им на вятъра, като те прати в семинарията. Може и да беше лоша жена, но не си затваряше очите за истината и разбираше, че не ставаш за свещеник.
Арне съвсем се задъха, а лицето му пребледня като платно. За миг си помисли, че той ще получи инфаркт, и усети как душата ѝ поомекна. Но съпругът ѝ се обърна и излезе от къщата. Аста бавно си отдъхна. Победата не ѝ достави удоволствие, но какво да се прави, щом той не ѝ остави изход.
Глава 7
Гьотеборг, 1954
Не можеше да проумее защо винаги греши. Отново я изпратиха в мазето, а в тъмното раните по дупето ѝ, оставени от катарамата на колана на майка ѝ, боляха още по-силно. Майка ѝ я биеше с колана, когато беше страшно ядосана. Не можеше да разбере какво е толкова ужасно, че си е взела една бисквитка. Изглеждаха толкова вкусни, а и готвачката беше направила толкова много, че никой нямаше да забележи, ако останат с една по-малко. Понякога се чудеше дали майка ѝ не усеща интуитивно кога дъщеря ѝ се кани да грабне нещо сладко. Промъкваше се безшумно зад гърба ѝ в мига, в който посягаше към вкусотията. Оставаше само да запази самообладание и да се надява, че майка ѝ е в добро настроение и наказанието ще бъде по-леко.
В началото гледаше умолително към баща си, но той винаги свеждаше глава, вземаше вестника и сядаше на верандата, докато майка ѝ я наказваше. Вече не търсеше помощ от него.
Трепереше от студ. Въображението усилваше всеки шум и рисуваше грамадни плъхове и ужасни паяци, които се приближават към нея. Нямаше представа колко време е минало. Не знаеше откога седи долу в мрака, но съдейки по лекото къркорене в корема си, трябва да са изминали поне няколко часа. Чувството на глад никога не я напускаше, затова майка ѝ беше толкова недоволна. Сякаш нещо в нея вечно мечтаеше за храна, курабийки и бонбони и я зовеше да утоли жаждата му за сладко. Сега обаче устата ѝ беше пълна с горчивия, застоял вкус на сухото лекарство на майка ѝ, от което винаги получаваше по една лъжица, когато дъждът от удари спираше и идваше време да слезе в мазето. Майка ѝ обясняваше, че това ще я научи на смирение. Обясняваше ѝ още, че я наказва за нейно добро. Никое момиче не бива да си позволява да напълнее, иначе никой мъж няма да я поиска и ще си остане сама цял живот.