Всъщност не разбираше защо това е толкова ужасно. Майка ѝ никога не гледаше баща ѝ с любов. Тя беше слаба и около нея се въртяха кавалери, засипваха я с комплименти, но не личеше това да ѝ доставя удоволствие. Не, по-скоро би останала сама, отколкото да живее безчувствения живот на родителите си. Може би затова храната и сладкишите толкова я привличаха. Може би се надяваше да я обгърнат с дебел щит, който да защити чувствителната ѝ душа от постоянните упреци и наказания. Макар и малка, вече знаеше, че не може да задоволи високите изисквания на майка си. Тя непрекъснато ѝ го повтаряше. Не че не се стараеше. Изпълняваше всяко нейно нареждане и дори гладуваше, за да стопи насъбралите се под кожата ѝ тлъстини, но нищо не помагаше.
Постепенно разбра чия бе вината. Майка ѝ обясни, че баща ѝ е много взискателен и затова се налага да е строга с нея. В началото ѝ звучеше някак странно. Баща ѝ никога не повишаваше глас и ѝ се струваше твърде мекушав, за да налага волята си. Ала колкото повече го чуваше, толкова повече започваше да вярва.
Затова намрази баща си. Ако станеше по-добър и милостив, и майка ѝ щеше да е по-добра. И всичко щеше да се оправи. Тя самата щеше да спре да преяжда и щеше да стане стройна и красива като майка си, а баща ѝ би се гордял с тях двете. Вместо това майка ѝ със сълзи на очи се промъкваше в стаята ѝ нощем и ѝ разказваше шепнешком на какви мъчения я подлага. Споделяше с нея колко страда всеки път когато я наказва. Наричаше я „дарлинг“, както в самото начало, и ѝ обещаваше, че всичко ще е различно. Обясняваше ѝ, че няма избор, и я прегръщаше. Подобен жест беше толкова непривичен за майка ѝ, че тя застиваше като вкаменена, неспособна да отвърне на прегръдката ѝ. По-късно започна да си мечтае за мига, когато тънките ръце на майка ѝ ще обгърнат шията ѝ, а мокрото ѝ от плач лице ще докосне нейното. В тези мигове чувстваше, че е нужна на някого.
Усещаше как омразата към баща ѝ расте с всеки миг, прекаран в мрака, и постепенно се превръща в огромно чудовище, затворено в душата ѝ. Денем, на светло, успяваше да скрие от него чувствата си, усмихваше се, покланяше му се и продължаваше да се преструва. Но долу, в мрачното мазе, можеше да пусне чудовището на свобода и да му позволи да расте. Дори започна да го харесва. Чудовището се превърна в неин единствен приятел.
– Можеш да се качиш горе.
Гласът бе студен и ясен. Детето отвори душата си и скри чудовището вътре. То трябваше да остане там до следващия път, когато ги изпратят в мазето – нея и чудовището. Тогава можеше отново да излезе на свобода и да продължи да расте.
Телефонът на Патрик иззвъня в момента преди да доведат Кай за разпит. Изслуша мълчаливо събеседника си и отиде да извика Мартин. Понечи да почука на вратата му, но си спомни, че е заминал за Фелбака. Помисли си, че ще трябва да вземе Йоста със себе си, и тихичко изруга. За Ернст не можеше и дума да става. Сърцето му се изпълваше с гняв само като си помислеше за него. Дано е достатъчно разумен и да стои далеч от Патрик за свое добро.
Провървя му. Неохотно тръгвайки към стаята на Йоста, чу гласа на Мартин в коридора.
– Ето те и теб. Направо извадих късмет. Не мислех, че ще успееш да се върнеш навреме. Хайде да тръгваме.
– Какво се е случило?
Мартин последва Патрик, който набързо махна на Аника, и тръгнаха към изхода.
– Едно момче се е самоубило. Оставило е и прощално писмо, в което споменава Кай.
– По дяволите.
Патрик седна зад волана на полицейската кола и пусна синята сигнална лампа. Мартин се почувства на сто години, като се хвана за дръжката на вратата, но шофирането на Патрик винаги пробуждаше инстинкта му за самосъхранение.
След петнайсетина минути спряха пред къщата на семейство Рюден. Тя се намираше в онзи квартал на Фелбака, който по някаква незнайна причина наричаха „Сумпан“5. Пред ниската тухлена къща стоеше линейка, а един санитар вадеше носилката. Някакъв дребен оплешивяващ мъж тичаше като луд напред-назад по алеята в пълен шок. Докато Патрик и Мартин паркираха и слизаха от колата, един от лекарите се приближи до мъжа и го зави с жълто одеяло. Изглежда, се опитваше да го убеди да седне на земята. Мъжът го послуша, отпусна се тежко на тесния каменен бордюр, който отделяше алеята от цветната леха, и се загърна в одеялото.