– Предполагам, че стаята му е на втория етаж – каза момичето, която май се казваше Ева и беше участвала и в огледа на банята на семейство Флорин.
– Тук, долу, не виждам нищо, което да прилича на детска стая, така че сигурно си права.
Качиха се по стълбите и Патрик си спомни родната си къща, която беше строена по същото време, и стилът с текстилни тапети по стените и светло дървено стълбище с широк парапет му беше добре познат.
Ева се оказа права. Вратата до самата стълба на втория етаж беше отворена и се виждаше типична тийнейджърска стая. Вратата, стените и дори таванът бяха облепени с плакати с един и същи мотив. Момчето очевидно се възхищаваше на екшън героите. Всички, които предпочитаха юмруците пред думите, бяха намерили място тук. Мъжете доминираха, разбира се, но в сбирката присъстваше и един-единствен плакат на жена – Анджелина Джоли в ролята на Лара Крофт. Патрик се замисли дали Себастиан я бе окачил в стаята си заради бойния ѝ дух, или имаше и друга причина. Не че не го разбираше...
Белият лист хартия на бюрото го върна към тъжната действителност и двамата се приближиха. Ева сложи чифт тънки ръкавици и извади найлонов плик от огромната си чанта. Хвана внимателно писмото от единия край, постави го в плика и го подаде на Патрик. Сега можеше да го прочете, без да унищожи евентуални отпечатъци.
Патрик го прегледа набързо, без да пророни нито дума. Редовете бяха пропити с толкова болка, че трудно запази самообладание. Прокашля се, за да скрие тъгата си, и върна писмото на Ева. Не се съмняваше, че е автентично.
Патрик усети странна смесица от гняв и решителност. Не беше печен като Шварценегер с тъмните му очила, но щеше да даде всичко от себе си, за да се пребори с неправдата. Надяваше се това да е достатъчно.
Мобилният му телефон иззвъня и той отговори разсеяно, все още изпълнен с ярост от безсмислената смърт на момчето. Доста се учуди, като чу гласа на Дан в слушалката. Приятелят на Ерика не му беше звънял по-рано. А изненадата бързо се смени с уплаха.
Адреналинът все още пулсираше във вените му и Никлас реши, че е най-добре да проведе следващия труден разговор, преди инстинктът му за самосъхранение отново да надделее. На него се дължаха повечето грешки в живота му – Никлас изпитваше панически страх от всеки конфликт, от слабостта, която проявяваше в решителни моменти. Все повече осъзнаваше, че трябва да благодари на Шарлот за малкото останали му ценности.
Спря колата пред къщата, но остана вътре още няколко минути, най-вече за да си поеме дъх и да премисли какво точно да ѝ каже. Трябваше да намери точните думи. Откакто ѝ призна за връзката си с Жанет, усещаше, че пропастта помежду им се разрастваше. В отношенията им се появиха пукнатини още преди признанието му и смъртта на Сара, които сега се разширяваха. Скоро ще бъде късно. Дори общата тайна не ги сближаваше, а само ускоряваше отчуждението им. Оттам трябваше да започнат. Само истината можеше да ги спаси. За първи път от толкова време беше напълно сигурен какво иска от живота.
Слезе бавно от колата. Някакъв тъничък гласец продължаваше да му нашепва да избяга, да се върне в поликлиниката и да се затрупа с работа, да намери нова жена, на която да дари ласките си, да се заключи в добре познатия затворен кръг. Този път не се поддаде на инстинкта си, а ускори крачка и влезе вътре.
Чу гласове откъм втория етаж и разбра, че Лилиан е при Стиг. Слава богу. Не искаше за пореден път да се подлага на кръстосан разпит. Затвори вратата тихо, за да не го чуят.
Шарлот се учуди, когато го видя да слиза в мазето.
– Не си ли на работа?
– Не, искам да поговорим.
– Не си ли говорихме достатъчно?
Тя с безразличие продължи да сгъва прането.
Албин седеше до нея на пода и си играеше. Шарлот му се стори някак унила и уморена. Знаеше, че се върти в леглото нощем и спи само по няколко часа, но се правеше, че не забелязва. Нито веднъж не я заговори, не я погали по бузата, не я прегърна. Под очите ѝ имаше големи черни кръгове, а и самата тя съвсем се беше стопила. Колко пъти недоволно си бе помислял, че е крайно време да се стегне и да поотслабне. Сега би дал всичко, за да върне предишните си закръглени форми.
Никлас седна на леглото до нея и хвана ръката ѝ. Изненадата, която се изписа на лицето ѝ, му подсказа, че отдавна не е проявявал подобен жест. Ситуацията му се стори толкова странна и наред с това нереална, че за миг отново изпита желание да избяга. Но въпреки това остана до жена си, държейки ръката ѝ.
– Толкова съжалявам, Шарлот! За всичко. За всички години, през които не бях до теб нито телом, нито духом, за това, че мислено те обвинявах за грешките си и за изневерите си, за топлината, която отнех на теб, за да дам на други, за това, че отказвах да те чуя, за това, че не те обичах достатъчно. Съжалявам за всичко. Не мога да променя миналото, но мога да ти обещая едно ново, различно бъдеще. Вярваш ли ми? Моля те, Шарлот, кажи, че ми вярваш.