Шарлот вдигна глава и го погледна. Сълзите рукнаха по бузите ѝ. Погледна го право в очите.
– Да, вярвам ти. Заради Сара.
Никлас търсеше думи, с които да продължи.
– Има нещо, което трябва да сторим. Много мислих и не смятам, че можем да продължим да живеем с нашата тайна. Чудовищата се хранят от мрака.
Шарлот се поколеба за миг и отпусна с въздишка глава на рамото му. И дълго останаха да седят така.
Прибра се за пет минути. Прегърна Ерика и Мая силно и дълго и стисна с благодарност ръката на Дан.
– Добре, че си бил тук, Дан.
Патрик мислено прибави името му към списъка на хората, на които е задължен.
– Да, но не мога да проумея кой би направил подобно нещо. И защо?
Патрик седеше до Ерика на дивана и държеше ръката ѝ. Погледна я колебливо за миг и продължи.
– Мисля, че това някак е свързано с убийството на Сара.
Ерика изтръпна.
– Какво? Защо смяташ така? Защо?...
Патрик посочи гащеризона на Мая.
– Прилича ми на пепел. – гласът му трепна и трябваше да се изкашля, за да продължи. – Открихме пепел в дробовете на Сара, а има и още... – той подбираше точните думи, – още един случай на нападение над дете. Със същата пепел.
– И какво?
Ерика беше слисана. Струваше ѝ абсолютно безсмислено.
– Да, зная – продължи Патрик и прокара ръка по челото си. – И ние не разбираме. Изпратихме за анализ пепелта, която намерихме по дрехите на другото дете, за да видим дали химическият състав съвпада с тази у Сара. Но още нямаме отговор. А сега ще изпратя и дрешката на Мая.
Ерика кимна мълчаливо. Първоначалната ѝ паника бе прераснала в шок, съзнанието ѝ съвсем се замъгли. Патрик я прегърна силно.
– Ще се обадя в участъка да предупредя, че ще си остана вкъщи днес. Трябва само да изпратя гащеризончето на Мая за анализ възможно най-бързо. Ще хванем извършителя – заяви той сериозно като обещание не само пред Ерика, но и пред самия себе си.
Дъщеря му беше невредима, но самото злодеяние бе изключително жестоко в психическо отношение. Патрик се опасяваше, че извършителят страда от силно душевно разстройство.
– Може ли да останеш, докато се върна? – обърна се той към Дан.
– Разбира се. Ще остана, докато имате нужда от мен.
Патрик целуна Ерика по бузата и погали нежно Мая. След това взе гащеризона ѝ, грабна якето си и излетя навън, надявайки се да се прибере вкъщи колкото може по-скоро.
Гьотеборг, 1954
Момичето беше безнадежден случай. Агнес въздъхна наум. Таеше толкова много очаквания, толкова много надежди, свързани с нея. Бе толкова сладка като малка. А с тази тъмна коса лесно минаваше за нейна дъщеря. Агнес реши да я кръсти Мери. Не само за да ѝ напомня за годините в Щатите и за високото положение, свързано с пребиваването в чужбина, но и защото това очарователно дете заслужаваше красиво име.
Но след няколко години всичко се обърка. Момичето започна да пълнее, а красивите ѝ черти се изгубиха в дебелия слой тлъстини. Външният ѝ вид отвращаваше Агнес. Още когато беше на четири години, бедрата ѝ затлъстяха, а бузите увиснаха като на санбернар. Не можеше да спре лакомията ѝ. Опита всичко, бог ѝ бе свидетел. Но нищо не помогна. Криеха храната, заключваха шкафовете с катинар, но Мери винаги успяваше да открие нещо за хапване, като същинска мишка. Сега беше на десет и приличаше на слон. Часовете в мазето също нямаха ефект, дори винаги се връщаше още по-гладна.
Агнес просто не можеше да я разбере. За нея външният вид имаше огромно значение, защото благодарение на него постигаше в живота всичко каквото искаше. Умът ѝ не побираше как някой съзнателно може да причини на тялото си подобно нещо.
Понякога дори съжаляваше, че ѝ хрумна да вземе детето със себе си на кея в Ню Йорк. Но само отчасти. Планът ѝ се разви според очакванията ѝ. Никой не можеше да устои на богатата вдовица с очарователна дъщеря. Само след три месеца вече бе открила мъжа, който щеше да ѝ осигури лелеяния живот. Оке дойде на почивка във Фелбака за една седмица през юли, но веднага попадна в клопката на Агнес и ѝ предложи брак само след два месеца. Тя го прие срамежливо, а след скромната венчавка взе дъщеря си и се премести в Гьотеборг, където съпругът ѝ притежаваше голям апартамент на централната улица. Къщата във Фелбака отново бе дадена под наем, а Агнес с облекчение се изтръгна от изолацията на малкото градче. Там никак не ѝ харесваше, че хората непрекъснато я разпитваха за миналото ѝ. Бяха изминали толкова години, но Андерш и момчетата все още бяха живи в спомените на местните жители. Не можеше да разбере потребността им постоянно да предъвкват миналото. Някаква дама дори имаше наглостта да я попита как може да живее на същото място, където е изгубила семейството си. По това време тя вече въртеше Оке на малкия си пръст, затова дори не я удостои с отговор, а просто се обърна и си тръгна. Сигурно щяха да обсъждат реакцията ѝ дни наред, но това не я интересуваше. Беше постигнала целта си. Оке заемеше висок пост в една зас-трахователна компания и със сигурност щеше да ѝ осигури добър живот. Не беше някой светски лъв, но Агнес скоро щеше да се погрижи за това. Откога си мечтаеше отново да застане в центъра на поредния бляскав светски банкет. Мечтаеше за танци и шампанско, за красиви рокли и бижута. Нямаше да позволи на никого отново да ѝ ги отнеме. Заличи всички спомени от миналото си до такава степен, че понякога то ѝ се струваше като далечен, смътен сън.