Надяваше се всичко да се промени, когато завърши училище. Избра професията на полицай, за да покаже истинските си сила и мъжественост, но след двайсет и пет годишна служба трябваше да признае, че очакванията му не се сбъднаха. За първи път обаче бе затънал толкова дълбоко. Просто не можеше да повярва, че Кай е замесен в подобно нещо. Та нали играеха карти заедно. Кай беше добър приятел и един от малцината, които искаха да общуват с него. А и беше чувал как подобни безпочвени полицейски обвинения разрушаваха живота на невинни хора. Ернст не пропускаше възможност да направи услуга на приятел. Наистина ли можеха да го обвиняват за това? Изглежда, никой не разбираше, че се ръководи единствено от добри намерения – затова не съобщи за телефонното обаждане от Гьотеборг на началството. А сега му се връща тъпкано. Защо все на него се пада такъв лош късмет! Не беше глупак и отлично разбираше, че вчерашното самоубийство на момчето ще влоши още повече положението му.
Докато седеше сам в стаята си като сибирски заточеник, му хрумна блестяща идея. Знаеше как да обърне всичко в своя полза. Възнамеряваше да се превърне в герой на деня и веднъж завинаги да покаже на пикльото Хедстрьом кой командва парада. Видя го как премигва с очи, когато Мелберг го посъветва да разследва по-внимателно местния идиот. Щом колегата му отказва да върви по царския път, който щеше да ги отведе до убиеца, ще се наложи Ернст да поеме инициативата. Ясно е, че онзи Морган е престъпникът, а намереното в къщата му яке на момичето разпръсва всички съмнения.
Най-много се зарадва на простотата на гениалния си план. Щеше да извика Морган за разпит, да го принуди да признае вината си и с това да сложи край на разследването. Същевременно щеше да покаже на Мелберг, че именно той, Ернст, е последвал съвета на началника си и че Хедстрьом е напълно некомпетентен и не се съобразява с мнението на ръководството. Така щеше да си върне загубеното благоразположение.
Ернст се надигна и закрачи енергично към вратата. Сега ще им покаже какво е истинска полицейска операция. Огледа коридора, за да се увери, че никой няма да го види, но той беше празен.
Гьотеборг, 1957
Под проливния дъжд Мери не чувстваше нищо – нито омраза, нито радост, само студена празнота, която изпълваше цялото ѝ същество, от кожата до мозъка на костите ѝ.
До нея хлипаше майка ѝ. Беше по-елегантна от обикновено. Черните траурни дрехи ѝ отиваха. Никой не можеше да остане равнодушен към драматично театралната ѝ красота. С трепереща ръка пусна една самотна червена роза върху ковчега на съпруга си и се хвърли, ридаейки, в обятията на Пер-Ерик. Зад тях стоеше съпругата му, на чието обикновено лице бе изписано искрено състрадание. Тя явно беше в неведение колко често мъжът ѝ дели постеля с жената, която сега мокри палтото му със сълзите си.
Мери наблюдаваше с болка гърба на майка си, толкова силно бе желанието ѝ да потърси утеха у нея. За пореден път се почувства пренебрегната. Загриза я силно съмнение, но тя успя да го прогони. Ако му се поддадеше сега, с нея щеше да е свършено.
Дъждът биеше студено по бузите ѝ, а лицето ѝ оставаше непроницаемо. Пристъпи сковано напред към зейналата яма и стисна силно розата в ръката си. Чудовището в нея се размърда, заговори, карайки я да вдигне ръка и да хвърли розата върху блестящия черен ковчег. Видя като в забавен кадър как пръстите ѝ се отварят и бодливото стебло на розата се понася бавно надолу към повърхността на капака. Стори ѝ се, че се удари с трясък върху ковчега, но никой не помръдна и явно това беше плод на въображението ѝ.
Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, преди да усети как някой я погали по ръката. Съпругата на Пер-Ерик ѝ се усмихна приятелски и ѝ кимна в знак, че е време да тръгват. Скърбящите вървяха пред тях начело с Агнес и Пер-Ерик. Той беше прегърнал майка ѝ през раменете, а тя се бе отпуснала в ръцете му.
Мери хвърли страничен поглед към жената до себе си и си помисли с насмешка как може да е толкова глупава и наивна, че да е сляпа за аурата от сексуална страст, която ги обгръщаше. Беше само на тринайсет години, но го виждаше толкова ясно като дъждовните капки. Е, тази глупачка скоро ще разбере как стоят нещата в действителност.
Понякога се чувстваше много по-възрастна от годините си. Човешката глупост будеше в нея презрение, неприсъщо за децата на нейната възраст. Но да не забравяме, че се учеше от най-добрата учителка. Майка ѝ непрекъснато ѝ внушаваше, че всички се грижат само за собственото си благополучие и всеки сам трябва да се бори със зъби и нок-ти в живота. Наставляваше я да не позволява на никого да застане на пътя ѝ и Мери се оказа отлична ученичка. Чувстваше се достатъчно мъдра и опитна, за да получи от майка си заслуженото уважение. Вече беше ѝ доказала цялата си любов. Нима не бе направила огромна жертва за нея? Най-накрая щеше да усети любовта ѝ. Бе сигурна. Никога повече нямаше да се налага да седи в мазето и да гледа как расте чудовището.