С крайчеца на окото си забеляза, че съпругата на Пер-Ерик я гледа с притеснение. Сепна се, че на устните ѝ е изписана широка усмивка, и побърза да я заличи. Беше важно да умее да спазва външно приличието. Така ѝ казваше майка ѝ. А тя винаги беше права.
Воят на сирените огласяше цялата околност. Искаше му се да се надигне и да ги накара да обърнат линейката и да го върнат вкъщи. Но тялото му отказваше да го чуе, а от устните му се откъсна само някакво нечленоразделно грачене. Над него склони загриженото си лице Лилиан.
– Шшш, не се опитвай да говориш. Пази си силите. Скоро ще пристигнем в Удевала.
С нежелание прекрати опитите за съпротива. Тази сут-рин се чувстваше толкова добре. Дори успя да похапне. Но после болката се усили и накрая стана нетърпима.
Когато Лилиан се качи при него със сутрешното кафе, дори вече не можеше да говори и тя от уплаха изпусна таблата. И тогава започна тази вихрушка. Сирени, бързи стъпки по стълбата, нечии ръце го вдигнаха грижливо на носилката и го качиха в линейката. Последва пътуване с бясна скорост, но всичко му бе като в мъгла.
Ужасът пред неизбежния престой в болницата беше по-силен и от болката. Все си представяше баща си в болничното легло, слаб и беззащитен. Нямаше и помен от здравия, весел мъж, който го вдигаше високо до тавана като малък, а по-късно, когато поотрасна, се боричкаше с него. Стиг знаеше, че ще умре. Щом се е озовал в болница, с него е свършено.
Искаше му се да протегне ръка и да погали Лилиан по бузата. Толкова малко време им бе отредено да бъдат заедно. Разбира се, имаха разногласия, които дори заплашваха връзката им, понякога си мислеше, че ще се разделят, но всеки път отново се сдобряваха. Сега трябваше да си намери някой друг, с когото да споделя дните си.
И Шарлот, и децата щяха да му липсват. Детето, поп-рави се той мислено и усети как нова болка завладя сърцето му – по-лоша от физическата. Всъщност това беше единственият положителен момент в тази ситуация. Стиг твърдо вярваше в живота след смъртта, който ще е по-добър от този на земята. Може би щеше да срещне момиченцето и да разбере какво се е случило през онази сутрин.
Ръката на Лилиан докосна бузата му. Съзнанието му го напускаше и той затвори очи с чувство на благодарност. Поне щеше да се отърве от болката.
Вятърът плющеше в лицето му, докато вървеше към малката къщичка на Морган. Ентусиазмът му поизстина по пътя, но сега се възроди с нова сила. Плячката почти беше в ръцете му.
Ернст почука решително на вратата и чу шума на приб-лижаващи стъпки. Показа се изпитото лице на Морган.
– Какво искате? – попита той със странния си монотонен глас.
Директният му въпрос озадачи Ернст и трябваше да събере мислите си, преди да продължи:
– Трябва да ме последваш в полицейското управление.
– Защо? – попита го Морган, а Ернст усети как в него се надига раздразнение.
Какъв чудак само!
– Защото искам да си поговорим.
– Взехте компютрите ми. Вече нямам компютри. Вие ги взехте – заповтаря Морган и Ернст видя изход от положението.
– Тъкмо затова трябва да дойдеш в участъка. За да ти ги върнем. Приключихме с тях.
Ернст беше много доволен от изключителната си находчивост.
– Защо не ми ги донесете вкъщи? Нали оттук ги взехте.
– Искаш ли си компютрите обратно? – ядоса се Ернст, чието търпение започна да се изчерпва.
След като се поколеба и обмисли чутото, Морган реши да се съгласи. Надеждата му да си получи компютрите, изглежда, надделя над нежеланието да излезе от къщи.
– Добре. Ще дойда да си взема компютрите.
– Браво, добро момче.
Ернст със задоволство наблюдаваше как Морган си облича якето.
До участъка пътуваха мълчешком. Морган зяпаше през прозореца, а Ернст не виждаше смисъл да поддържа някакъв разговор и пазеше силите си за разпита. Тогава щеше да накара идиота да пропее.
Когато стигнаха, трябваше да реши последния проблем. Как да вкара задържания в стаята за разпити, без някой да го види? Ако намеренията му бъдат разкрити, брилянтният му план ще се провали, което не биваше да допусне. Нак-рая му хрумна страхотна идея. Позвъни от мобилния си телефон на пропуска и с преправен глас съобщи на Аника, че я чака с пакет за доставка на задния вход. След това изчака, стиснал здраво ръката на Морган, и набързо, със затаен дъх, се промъкна с него вътре. Надяваше се Аника вече да е изтичала в другия край на участъка. Планът му успя. Мястото ѝ беше празно. Светкавично издърпа Морган покрай будката на дежурния и го вкара в първата стая за разпити. След това затвори вратата, заключи я и с победоносна усмивка посочи на Морган стол да седне. Някой беше оставил прозореца отворен, за да проветри, и силният вятър го блъскаше, но Ернст не му обърна внимание. Искаше да приключи по-бързо, преди някой да им попречи.