Кай мълчеше, но Патрик продължи, твърдо решен да го пречупи. Презираше мъжа пред себе си, презираше цялата му природа, презираше всичко сторено от него. Но не го показа. Разговаряше със спокоен и умерен тон, сякаш си приказваха за времето, а не за сексуален тормоз над деца. За миг помисли дали да не спомене за якето на Сара още сега, но реши да изчака. Наведе се напред и погледна Кай в очите.
– Дали понякога се замисляте за жертвите си? Опитвате ли се да се поставите на тяхно място, или сте напълно обзет от собствените си интереси?
Патрик не очакваше отговор и не го и получи. Кай мълчеше. Патрик продължи:
– Имате ли представа какво се случва в душата на едно младо момче, попаднало в лапите на човек като вас? Знаете ли как го пречупвате, какво му отнемате?
Лицето на Кай трепна, което доказваше, че го е чул. Без да сваля очи от него, Патрик извади един лист от папката пред себе си и го плъзна леко по масата. Отначало Кай отказваше да го погледне, но после извъртя бавно глава и започна да чете. Погледна невярващо Патрик, който мрачно потвърди.
– Да, правилно сте разбрали. Това е предсмъртно писмо. Себастиан Рюден се е самоубил тази сутрин. Баща му го е намерил обесен в гаража. Присъствах лично, когато сваляха тялото му от примката.
– Лъжете.
Кай вдигна писмото с трепереща ръка.
Но Патрик видя: той беше разбрал, че това не е лъжа.
– Най-добре би било да ни кажете истината. Вярвам, че държите на Себастиан. Дори съм сигурен. Направете го заради него. Нали виждате какво е написал. Иска всичко да приключи и това зависи от вас.
Тонът на Патрик бе изпълнен с фалшиво съчувствие. Той хвърли бегъл поглед към Мартин, който държеше бележник и химикалка, готов да води записки. Касетофонът бръмчеше като пчела в стаята, но Мартин имаше навика да записва най-важното от разпитите.
Кай поглади писмото и понечи да каже нещо. Мартин стисна химикалката, готов да пише.
В този миг в стаята нахлу Аника.
– Стана нещастен случай. Елате бързо!
И изчезна по коридора. Патрик и Мартин за секунди се съвзеха от шока и изтичаха след нея.
Без малко да забравят да заключат вратата на Кай. Ще се наложи да довършат разпита по-късно. Остана да се надяват да не са изпуснали момента.
Не можеше да отрече, че започва да се притеснява. Бяха минали само няколко дни, но Мелберг нямаше усещането, че е установил контакт със сина си. Вероятно му трябваше време, но не смяташе, че получава от него зас-лужената благодарност. Нямаше я безкористната обич, за която говорят всички родители, обич, примесена със страхопочитание. Момчето изглеждаше по-скоро някак равнодушно. По цял ден се търкаляше на дивана, поглъщаше огромни количества чипс и не спираше да играе на видео-играта си. Мелберг не можеше да разбере откъде бе нас-ледил тоя мързел. Трябва да е по майчина линия. Спомняше си, че не го свърташе на едно място като малък, бе кълбо от енергия. Наистина беше позабравил спортните си постижения, всъщност нямаше спомен да е участвал в някакво спортно събитие, но вероятно паметта просто му изневеряваше. Знаеше, че като малък беше мускулест и енергичен.
Погледна часовника. До обяд имаше много време. Пръстите му потропваха нетърпеливо по бюрото. Може би е най-добре да се прибере вкъщи и да прекара малко време със Симон. Сигурно щеше да го зарадва. Като се замислеше, му се струваше, че синът му просто е малко срамежлив. Сигурно си мечтае как баща му, появил се в живота му след толкова години, ще му помогне да излезе от черупката си. Мелберг въздъхна с облекчение. Добре, че разбира младежта, иначе досега отдавна да се е отказал и да е оставил момчето да седи на дивана и да се самосъжалява. Симон скоро ще осъзнае как му е провървяло да има баща като него.
В най-добро настроение, Мелберг облече якето си, размишлявайки какво занимание да предложи на сина си. За съжаление, в това забравено от бога затънтено място нямаше нищо достойно за развлечение на двама истински мъже. Ако бяха в Гьотеборг, би завел сина си в стриптийз клуб или би го научил да играе на рулетка. Но сега нямаше представа какво да правят. Е, все ще измисли нещо.
Минавайки покрай вратата на Хедстрьом, се сети за неприятния инцидент с дъщеря му. Това беше поредното доказателство, че човек никога не знае какво го очаква и докато не е късно, трябва да се радва на децата си. Затова никой не може да го упрекне, че днес си тръгва по-рано.
Подсвирквайки, приближи до будката на дежурния, но изведнъж закова на място, като видя как подчинените му изскачат от кабинетите си и надпреварвайки се, тичат към изхода. Явно нещо се бе случило и както обикновено бяха забравили да го информират.