– Какво става? – извика той към Йоста, който не тичаше твърде бързо и бе останал последен.
– Прегазили са някакъв човек пред участъка.
– По дяволите – изруга Мелберг и се затича колкото го държат краката.
Навън голям черен микробус стоеше насред пътя, а шофьорът му се щураше наоколо, хванал се за главата. Въздушната възглавница на мястото му беше отворена и той бе останал невредим. Изглеждаше в шок. На пътя, пред радиатора на колата лежеше човек. До него на колене стояха Патрик и Аника, а Мартин се опитваше да успокои шофьора. Ернст бе застанал малко встрани, безпомощно отпуснал ръце, бял като платно. Йоста се приближи до него и Мелберг видя как си шепнат нещо. Угриженото лице на Йоста предизвика у Мелберг силно безпокойство.
– Извикали ли сте „Бърза помощ“? – попита той и Аника потвърди.
Объркан, Мелберг не знаеше какво да предприеме и се приближи до Ернст и Йоста.
– Какво се е случило? Някой от вас знае ли?
Мълчанието на двамата му подчинени не вещаеше нищо добро, явно отговорът нямаше да му хареса. Видя, че Ернст тревожно запремигва, и го прониза с поглед.
– Е, ще ми отговорите ли, или трябва да ви вадя думите с ченгел от устата?
– Нещастен случай – каза Ернст с писклив глас.
– Защо не ми разкажеш малко по-подробно за този „нещастен случай“ – осведоми се Мелберг, без да сваля поглед от него.
– Исках само да му задам няколко въпроса, а той съвсем откачи. Това момче не беше наред. Какво съм виновен?
Ернст повиши глас, отчаяно опитвайки се да се защити.
Неприятното чувство в стомаха на Мелберг се усили. Погледна към тялото на пътя, но зад гърба на Патрик не виждаше лицето му и не можа да разбере дали го познава.
– Кой лежи под радиатора на колата, Ернст? Би ли бил така любезен да ме осведомиш?
Мелберг прошепна, или по-скоро, изсъска въпроса си и в този момент Ернст разбра в каква каша се е забъркал.
Пое си дълбоко дъх и прошепна:
– Морган. Морган Виберг.
– Какво, по дяволите, говориш? – изрева Мелберг толкова яростно, че Ернст и Йоста отскочиха, а Патрик и Аника се обърнаха.
– Хедстрьом, знаеше ли за това?
Патрик поклати ядосано глава.
– Не, не съм давал нареждане Морган да бъде викан за разпит.
– Така, значи, си решил да блеснеш – продължи Мелберг привидно спокойно.
– Нали ни казахте, че е добре да разследваме този идиот. А за разлика от оня там – Ернст посочи с глава Патрик, – аз ви слушам и уважавам мнението ви.
В нормална обстановка подобно подмазване би свършило работа, но този път Ернст бе преминал всякакви граници и не можеше да си върне благоразположението на Мелберг.
– Да не би да съм казал да викате Морган за разпит? Казах ли подобно нещо?
След кратко колебание Ернст едва чуто прошепна:
– Не.
– Точно така – изкрещя Мелберг. – И къде, по дяволите, е тази линейка! Да не би да са спрели за кафе по пътя?
Той изглеждаше отчаян, а Хедстрьом още повече влоши нещата, като каза спокойно:
– Не мисля, че има смисъл да бързат. Когато дойдохме, той вече не дишаше. Според мен е починал на място.
Мелберг затвори очи. Видя как цялата му кариера рухва. Толкова години тежък труд, ако не по изпълнение на ежедневната полицейска работа, то за лавирането в политическата джунгла, поддържането на добри отношения с влиятелни хора и борбата с онези, които се опитваха да му пречат. И ето че всички старания отиваха на вятъра заради този самонадеян глупак.
Мелберг се обърна бавно към Ернст и произнесе с леден тон:
– Отстранен си от работа до провеждане на вътрешно разследване. А ако бях на твое място, нямаше да очаквам да се върна обратно.
Ернст беше готов да възрази, но Мелберг вдигна пръст и го накара да млъкне.
– Спри! – кресна той и Ернст разбра, че всичко е свършило.
Можеше да си върви вкъщи.
Гьотеборг, 1957
Агнес се протегна мързеливо в леглото. Имаше нещо особено в усещането да се любиш с мъж, който те кара да чувстваш прилив на жизнени сили. Загледа се в широкия гръб на Пер-Ерик, докато той обуваше идеално изгладения си панталон.
– Е, кога ще кажеш на Елизабет? – Тя се вгледа в червения си маникюр и не откри никакъв дефект. Като не дочака отговор, го погледна въпросително. – Пер-Ерик?
Той се изкашля.
– Според мен е още рано. Оке почина едва преди месец и какво ще кажат хората, ако...
Тишината в стаята остана да довърши изречението му.
– Мислех, че връзката ни е по-важна от хорското мнение – добави Агнес рязко, с тон, какъвто не беше чувал от нея.
– Да, скъпа, така е. Просто мисля, че е добре... да изчакаме малко.