Пер-Ерик се обърна и я погали по голия крак.
Агнес го изгледа подозрително. Лицето му беше непроницаемо. Тя се дразнеше, че така и не успя да проникне в душата му, да го разбере както останалите мъже, минали през живота ѝ. Може би затова чувстваше, че най-сетне е срещнала мъж, който наистина може да отговори на очакванията ѝ. Крайно време беше. Вярно, че все още изглеждаше изключително добре за своите петдесет и три години, но времето я променяше неумолимо и скоро нямаше да може да разчита на външния си вид. Тази мисъл я плашеше и затова беше толкова важно Пер-Ерик да изпълни великодушното си обещание. Агнес винаги е смятала, че е доминираща фигура във връзката им. Сега за пръв път я жегна съмнение. Може би му е позволила да я измами. Надяваше се да не е така – най-вече за негово добро.
Свещеникът Харалд Спют обичаше професията си и би бил доволен от живота, ако не беше самотата му. На четирийсет години все още не бе открил любовта на живота си и това му причиняваше душевни страдания. Може би причината се дължеше на свещеническата якичка, защото нищо в характера му не би му попречило да намери любовта. Беше искрен, приятен и добросърдечен човек, макар че едва ли би описал себе си със същите думи, защото се отличаваше със смирение и скромност. Не можеше да вини и външния си вид. Не изглеждаше, разбира се, като киногерой, но чертите на лицето му бяха приятни, не беше оплешивял и имаше завидното качество да не напълнява, въпреки пристрастието към вкусната храна и многобройните кифлички с кафе, които съпътстват живота на свещеника в малко градче. Така и не му провървя в интимния живот.
Харалд обаче не губеше надежда. Какво ли биха казали миряните, ако знаеха за безбройните обяви за запознанство, които публикуваше напоследък. След като курсовете по танци и готвене не дадоха резултат, в края на пролетта написа първата си обява, а след това не можа да се спре. Все още не бе срещнал голямата любов, но съдбата го зарадва с няколко срещи на вечеря и добри приятели, с които си кореспондираше. На масата в кухнята го очакваха три писма, на които трябваше да отговори, когато намери свободно време. Но дългът винаги беше на първо място.
Днес посети няколко от по-възрастните енориаши, с които обичаше да си говори, и мина през дома си на път за черквата. Повечето от амбициозните му колеги вероятно биха сметнали епархията му за твърде малка, но Харалд се чувстваше добре тук. Жълтата пасторска къща беше много уютна, а черквата, извисяваща се на върха на хълма, винаги го възхищаваше с гордите си очертания. Мина покрай старото църковно училище и се замисли за пос-ледните разгорещени дебати, които разтърсиха малката им общност. Една строителна фирма искаше да разруши запуснатата сграда и да построи на нейно място жилища. Проектът веднага породи протестни статии от местните жители, които държаха постройката да бъде запазена в сегашния ѝ вид. Харалд разбираше донякъде и двете страни, но му се струваше странно, че повечето протестиращи бяха собственици на вили, които идваха тук само през летните месеци. Вероятно намираха Фелбака за свой пристан и им се искаше тя завинаги да си остане живописна и идилична, да се разхождат по улиците ѝ през отпуските и да благодарят на съдбата, че могат да избягат от делниците на големия град. Само че градчетата, които не се развиват, бяха обречени на бавна, но сигурна смърт. Нямаше как да ги запазят непроменени за вечни времена. Хората имаха нужда от нови жилища и не можеше да се разчита, че като се обявят всички къщи за паметници на културата, това няма да окаже влияние на естественото развитие на градчето. Радваха се на успешен туризъм, но животът продължава не само през лятото, размишляваше Харалд, докато вървеше бавно към черквата.
Имаше навика да спре на прага, да килне глава назад и да погледне нагоре към камбанарията, преди да отвори тежката порта. Във ветровити дни като днешния му се струваше, че тя се поклаща, и величественото зрелище на гранитната грамада, сякаш готова да се стовари върху него, будеше у него почит към смелите мъже, построили грандиозната сграда. Понякога си мечтаеше колко интересно би било да живее в онова време, да е един от каменоделците, изграждащи чудеса със собствените си ръце – от простите каменни стени до величествените статуи. Но той бе достатъчно просветен, за да съзнава, че романтичните му мечти нямат нищо общо с реалността. Едва ли животът на тези хора е бил приятен, а Харалд твърде много ценеше съвременните удобства, за да може да се откаже от тях.
След като си помечта така, отвори вратата на черквата и виновно помисли, че би искал Арне да не е там. Той не беше лош човек, пък и добросъвестно си вършеше работата, но Харалд не одобряваше крайния църковен традиционализъм, който Арне без съмнение олицетворяваше. Едва ли имаше по-мрачен човек на земята. Сякаш целият му живот бе изпълнен с болка и търсеше във всичко все негативното. Понякога, когато Арне беше близо до него, Харалд имаше чувството, че той буквално изсмуква жизнената му енергия. Дотягаше му и с вечното си мрънкане по адрес на жените свещеници. Ако му даваше по пет крони всеки път, когато се оплакваше от предшественичката на Харалд, досега да го е направил богат. Самият той не можеше да разбере какво толкова ужасно е да има жени проповедници. Когато Арне съвсем изгубеше мярка, му се искаше да го скастри и да му каже, че думите Господни не се проповядват с пениса, но успяваше да прехапе език в последния момент. Горкият Арне сигурно би хвърлил топа, ако чуеше подобни думи от свещеник.