Когато влезе в черквата, разбра, че е таил напразна надежда Арне да си е у дома. Из черквата гърмеше неговият глас и Харалд предположи, че сигурно разговоря с някакви туристи, имали късмета да срещнат най-суровия клисар в кралство Швеция. В първия миг се изкуши да се измъкне, но въздъхна и реши да последва християнския си дълг и да избави туристите.
Вътре обаче не се виждаха никакви туристи. Арне бе застанал на амвона и проповядваше гръмогласно на празните пейки. Харалд го гледаше изумен и се чудеше какво ли го е прихванало.
Арне размахваше ръце, сякаш държеше истинска проповед, и спря само за миг, когато видя Харалд на вратата. После продължи, сякаш нищо не се е случило, и свещеникът забеляза, че подът на амвона е покрит с бели листове. А Арне късаше ли, късаше страниците на псалтира и ги хвърляше на пода – това обясняваше всичко.
– Какво правиш? – възмути се Харалд и с решителна крачка тръгна към Арне.
– Каквото отдавна трябваше да направя – изгледа го той враждебно. – Изкоренявам безобразията на съвременната мода. Богохулство – изсъска той и продължи да къса страница след страница. – Не разбирам защо трябва да се променя всичко старо. Преди беше толкова по-добре. Сега хората нямат капка морал, пеят и танцуват, без значение дали е четвъртък, или неделя! Да не говорим, че се съвкупяват безразборно, не признавайки светостта на брачния съюз.
Косата му стърчеше на всички посоки и Харалд си помисли дали не е превъртял клетият Арне. Недоумяваше какво бе предизвикало този внезапен изблик на гняв. Вярно е, че постоянно мрънкаше едно и също по този повод, но досега не си бе позволявал подобни номера.
– Защо не се успокоиш, Арне? Слез от амвона да поговорим.
– Все ще говорим. Каква полза от това – крещеше Арне от високото си място. – Нали това ти казвам, сега е най-подходящият момент за ново начало.
А листовете продължаваха да се сипят по пода като големи снежинки.
Харалд наистина се ядоса. Какво си позволява, да вандалства в прекрасната му черква! Трябваше да сложи край на тази лудост!
– Арне, слез веднага оттам! – изкрещя свещеникът и клисарят застина на място. Досега не го бе чувал да повишава тон и това определено имаше ефект. – Давам ти десет секунди да се махнеш оттам, иначе сам ще те сваля, нищо че си такъв здравеняк! – продължи Харалд, почервенял от гняв, а погледът му не оставяше съмнение, че говори сериозно.
Войнствеността напусна Арне също толкова бързо, както се появи. И той послушно изпълни нареждането на свещеника.
– Така – каза Харалд с далеч по-мек глас и прегърна Арне през рамото. – Хайде да отидем у нас, ще сварим кафе, ще опитаме от вкусните сладки на Сигне и ще си поговорим за всичко, само ти и аз.
И те тръгнаха надолу по пътеката между пейките. Дребният мъж, прегърнал високия. Като двойка младоженци.
Докато слизаше от колата, усети леко замайване. През нощта почти не можа да спи. Мисълта за ужасното прес-тъпление, в което обвиняваха Кай, не ѝ даваше мира.
Най-много я измъчваше липсата на каквото и да било съмнение във вината му. В мига, в който чу полицаите да изричат обвиненията срещу него, знаеше, че го е извършил. Всичко си дойде по местата. Едва сега осъзна защо бе протекъл така брачният им живот.
Дори ѝ се повдигна от погнуса и облегната на колата, тя повърна на асфалта. Цяла сутрин се бореше с пристъпите на гадене. В службата началникът ѝ разреши предвид обстоятелствата да се прибере вкъщи. Но мисълта да прекара цял ден сама я влудяваше. По-лесно можеше да се справи с любопитните погледи на хората, отколкото да ходи из къщата му, да седи на дивана му или да готви в кухнята му. Споменът, че някога я е докосвал, макар да е било много, много отдавна, будеше желание да съдере кожата си.