В края на краищата нямаше избор. Издържа един час, като едва стоеше на краката си, преди началникът ѝ отново да ѝ нареди да се прибере. Потегли към къщи със свито сърце. Колата ѝ едва пъплеше нагоре по хълма, дори шофьорът зад нея започна ядосано да ѝ свири, но Моника не му обърна внимание.
Ако не беше Морган, веднага би събрала багажа си и би заминала при сестра си. Но не можеше да го изостави. Той се чувстваше добре само в малката си къщичка, а конфискуването на компютрите разтърси затворения му свят. Вчера го намери да крачи неспокойно сред купчините вестници, загубил единствената си връзка с реалния свят. Надяваше се скоро да му ги върнат.
Моника извади ключа за външната врата и когато понечи да отключи, се спря. Не ѝ се влизаше. Усети внезапно желание да отиде при сина си и пъхна ключа обратно в джоба на палтото си. Слезе по стълбите и тръгна към къщичката на Морган. Сигурно щеше да се ядоса, че ще наруши дневния му режим с посещението си, но този път нямаше значение. Спомни си бебешкия мирис, който ѝ придаваше толкова сила, че бе готова да обърне планини заради сина си. Сега отново изпита непреодолимо желание да зарови лице във врата му, нищо че беше голям, да го прегърне и да потърси утеха в него, за първи път от толкова години.
Почука внимателно на вратата и изчака. Отвътре не се чу никакъв звук и това я разтревожи. Почука отново, малко по-силно, и зачака напрегнато да чуе стъпките му. Последва пълна тишина.
Моника натисна дръжката – беше заключено. С треперещи пръсти потърси резервния ключ над вратата и нак-рая го откри.
Къде ли можеше да бъде? Морган не ходеше никъде сам. Досега никога не е излизал на разходка без нея или без да я предупреди. От притеснение сърцето ѝ се бе качило в гърлото и тя вече беше готова да го види мъртъв. От това се боеше най-много. Че един ден ще спре да говори за смъртта и наистина ще сложи край на живота си. Може би загубата на компютрите и нахлуването в личния му живот окончателно го бяха накарали да поеме към пос-ледния си пристан, откъдето няма връщане.
Къщата беше празна. Моника се огледа тревожно и погледът ѝ попадна върху бележка, оставена на най-близката до вратата купчина вестници. Разпозна почерка на Морган, още преди да успее да прочете съдържанието, и отпусна рамене – едва тогава разбра колко силно се бе стегнала.
„Компютрите са освободени. Отивам с полицая да ги прибера.“
Отново я обзе безпокойство. Не ставаше дума за предсмъртно писмо, както се опасяваше, но нещо не беше наред. Защо полицаите ще го вземат, за да му върнат компют-рите? Не е ли по-логично да му ги донесат лично?
Моника мигновено взе решение. Хукна към колата и потегли стремително. Не отпусна педала на газта по целия път до Танумсхеде, а ръцете ѝ стискаха волана толкова здраво, че дланите ѝ се изпотиха. Когато пресичаше кръстовището при механата „Танумс“, чу сирена зад гърба си и покрай нея с бясна скорост прелетя линейка. Моника натисна несъзнателно педала на газта още повече и буквално профуча напред. До магазина на господин Ли беше принудена внезапно да спре и коланът се вряза силно в гърдите ѝ. Линейката бе спряла пред полицейския участък, а от двете ѝ страни се бяха образували колони от автомобили, които не можеха да минат през мястото на произшествието. Моника поизпъна шия и видя някакво тъмно тяло, проснато на пътя. Това ѝ стигаше.
Свали колана си като на забавен кадър, отвори широко вратата на колата и я остави така, след като слезе. Приб-лижи се бавно към мястото на катастрофата, обзета от злокобно предчувствие.
Първо видя кръвта. По асфалта под главата му се бе образувала голяма червена локва. После видя очите му. Широко отворени и мъртви.
Някакъв мъж тръгна към нея с разтворени ръце, за да я спре. Устните му говореха нещо. Моника го подмина и продължи напред. Строполи се тежко на колене до Морган. Сложи главата му в скута си, не забелязвайки бликащата кръв, която напои и панталона ѝ. До ушите ѝ достигна неистов вой. Зачуди се кой ли стене така от мъка и страх. После осъзна, че това бе тя самата.
Караха с превишена скорост по целия път до Удевала. Албин, както ги увери Лилиан, беше на сигурно място в дома на Вероника и Фрида, затова тръгнаха направо от участъка. Шарлот се надяваше да не е твърде късно. От думите на майка си тя разбра, че животът на Стиг виси на косъм. Стисна ръце като за молитва, въпреки че не беше вярваща.
Стиг беше най-добрият човек, когото познаваше. Едва сега осъзна колко силно се бе привързала към него, откакто се преместиха в дома на Лилиан. Беше го виждала и преди, но все за кратко. Опозна го едва след като заживяха заедно. Топлите ѝ чувства към него се дължаха до голяма степен на близостта му със Сара. Стиг успяваше да извади наяве онези черти на характера ѝ, които оставаха скрити за Шарлот. Сара никога не го нагрубяваше, не изпадаше в ярост в негово присъствие, нито пък скачаше като луда, неспособна да контролира енергията си. Седеше мирно и спокойно на ръба на леглото му, държеше ръката му и разказваше как е минал денят ѝ в училище. Шарлот се чудеше колко различна бе Сара при общуването със Стиг. Сега се ядосваше, че никога не му го каза. Потъна толкова дълбоко в собствената си скръб, че дори не се замисли за неговата. Сигурно му е било ужасно тежко да лежи на втория етаж, измъчен и болен, изоставен сам с мислите си. Трябваше поне веднъж да се качи при него, за да си поговорят.