Хората в чакалнята, които се бяха зачели във вестниците си, вдигнаха очи към тях. Шарлот усети нарастващо раздразнение.
– Опитай се да се стегнеш. Лекарите правят всичко възможно – каза тя меко, но категорично.
Лилиан я погледна възмутено, но я послуша и спря да хлипа.
Шарлот въздъхна и се спогледа с Никлас. Не се съмняваше, че майка ѝ се притеснява за Стиг, но с навика си да драматизира всеки проблем и да се прави на светица, натоварваше околните. Лилиан обожаваше да е в центъра на вниманието и правеше всичко възможно да застане там, дори и в ситуации като сегашната. Такава си беше. Шарлот се опита да преглътне досадата си. Този път майка ѝ наистина страдаше.
Шест часа по-късно още нямаше никакви новини. Никлас няколко пъти разговаря с лекарите, но не получи повече информация. Състоянието на Стиг продължаваше да е нестабилно.
– Някой трябва да се прибере при Албин.
Шарлот погледна едновременно към Никлас и Лилиан. Видя как майка ѝ се кани да възрази. Не искаше да пусне нито дъщеря си, нито зет си, но Никлас я изпревари:
– Права си. Ще се уплаши страшно, ако Вероника се опита да го приспи у тях. Аз ще отида, а ти остани.
Лилиан явно остана недоволна, но разбра, че са прави, и запази мълчание.
Никлас целуна нежно Шарлот по бузата и погали тъща си по рамото.
– Всичко ще се оправи, ще видиш. Обадете ми се, ако научите нещо.
Шарлот го изпрати с поглед и се отпусна в неудобния стол. Затвори очи, очертаваше се дълга нощ.
Гьотеборг, 1958
Разочарованието я разяждаше отвътре. Надеждите ѝ не се оправдаха. Нищо не се промени, освен че майка ѝ спря да проявява нежност и внимание към нея. Откакто си отиде Оке, майка ѝ изобщо престана да я забелязва. Или отиваше на среща с Пер-Ерик, или някъде на гости. Очевидно бе загубила всякаква амбиция да се опитва да контролира теглото ѝ и я оставяше да яде колкото и всичко каквото поиска, в резултат на което тя неимоверно надебеля. Понякога, когато се оглеждаше в огледалото, виждаше единствено растящото в нея чудовище. Едно лакомо, дебело, противно чудовище, което непрекъснато вонеше на пот. Майка ѝ вече дори не криеше отвращението си, а веднъж дори демонстративно си запуши носа. Все още усещаше горчивия вкус на унижението.
Друго ѝ обещаваше майка ѝ. Пер-Ерик щеше да бъде по-добър баща от Оке. Майка ѝ отново щеше да бъде щастлива и най-сетне щяха да заживеят като истинско семейство. Чудовището щеше да изчезне. Вече никога нямаше да се налага да седи в мазето, нито да усеща сухия, противен, прашен вкус в устата си.
Чувстваше се измамена. Напълно измамена. Опита се да подпита майка си кога ще дойде обещаното щастие, но в отговор чуваше само грубости. Понеже настояваше, я изпрати обратно в мазето, но преди това я нахрани с малко „смирение“. По бузите ѝ се изляха потоци горчиви сълзи, с които не можеше да изплаче цялата обида за излъганите надежди.
Усещаше как чудовището расте в мрака. То обичаше сухия прах в устата ѝ. Гълташе го лакомо с радост.
Вратата се затвори тежко зад гърба му. Патрик влезе бавно в коридора и хвърли якето си на пода. Беше твърде изморен и нямаше сили дори да го закачи.
– Какво се е случило! – извика Ерика притеснено от дневната. – Да не би да си научил нещо ново?
Като видя изражението на лицето ѝ, отново го жегна гузната съвест, че не е останал при нея и Мая. Отдалече личеше, че е съсипан. Обади ѝ се няколко пъти, но поради хаоса в участъка след инцидента с Морган разговорите им бяха кратки и напрегнати. Щом се увереше, че вкъщи всичко е наред, бързаше да затвори телефона.
Когато влезе при Ерика, тя както обикновено седеше на тъмно с Мая на ръце и гледаше телевизия.
– Извинявай, че нямах време да говорим.
Той уморено разтърка лицето си.
– Да не би да се е случило нещо?
Патрик се отпусна тежко на дивана, пое въздух и едва тогава отговори.
– Да. На Ернст му хрумнало по негова инициатива да доведе Морган Виберг за разпит. Така изплашил горкото момче, че то скочило през прозореца, изтичало на пътя и го блъснала кола.
– Боже, какъв ужас! Как е сега?
– Умрял е на място.
Ерика ахна. Мая проплака, но отново се унесе.
– Беше по-ужасно, отколкото можеш да си представиш – продължи Патрик, облегна глава назад и се загледа в тавана. – Докато лежеше на улицата, дойде Моника и го видя. Изтича до него, преди да успеем да я спрем, сложи главата му на коленете си, започна да го люшка като бебе и да вие нечовешки. Накрая трябваше да го изтръгнем от ръцете ѝ. Беше някакъв кошмар!
– Ами Ернст? Какво ще стане с него?
– Мисля, че най-накрая ще си получи заслуженото. Не съм виждал Мелберг толкова разярен. Веднага го изпрати вкъщи и каза да не се връща. Което всъщност е чудесно.