– Не, не – спря я Патрик и внимателно я върна обратно в леглото. – Тихо, Мая спи дълбоко.
– Защо ме будиш тогава? – попита Ерика сърдито. – Ако събудиш и Мая, ще те убия.
– Трябва да те питам нещо. Спешно е.
Разказа ѝ набързо какво бе успял да разбере и ѝ зададе нужния въпрос. Като помълча озадачена, след малко тя отговори. Патрик ѝ каза да си ляга, целуна я по бузата и бързо слезе долу. Намери желания номер в телефонния указател и го набра с мрачно изражение. Всяка минута беше от значение.
Гьотеборг, 1958
Нещо не беше наред. От смъртта на Оке бе изминала година и половина, а Пер-Ерик отвръщаше с все по-уклончиви извинения на настоятелните ѝ въпроси. Напоследък дори не се стараеше да измисля някакви отговори и все по-рядко ѝ се обаждаше, за да я покани в хотел „Егерш“, който тя вече почти мразеше. Направо ѝ се повдигаше от фините чаршафи и безличната обстановка. Искаше нещо повече. Заслужаваше нещо повече. Например да се премести в голямата му къща, да бъде домакиня на вечеринките му. Заслужаваше уважение, заслужаваше положение в обществото, за да пишат за нея в светските хроники. За каква всъщност я мислеше?
Агнес трепереше от гняв, докато седеше зад волана. През прозореца, вляво от шофьорското място, се виждаше голямата бяла каменна къща на Пер-Ерик. Забеляза как някаква сянка се мярна зад пердетата първо в едната стая, а после и в другата. Неговото волво го нямаше на алеята за паркиране. Беше вторник сутрин и той сигурно беше на работа, а Елизабет е сама вкъщи и се вживява в ролята си на добра домакиня. Сигурно подгъва пердета или лъска среброто, а може би се занимава с някоя друга от скучните домашни дейности, които Агнес винаги е смятала за недостойни. Тя дори не подозира, че скоро животът ѝ ще бъде съсипан.
Агнес не изпитваше ни най-малко съмнение. Дори през ум не ѝ минаваше, че Пер-Ерик я отбягва, защото е изгубил интерес към нея. Елизабет, разбира се, беше виновна, че той все още не е свободен. Правеше се на безпомощна, нещастна и зависима, само и само да го задържи при себе си. Но Агнес за разлика от Пер-Ерик, който не забелязваше дребните ѝ игрички, подозираше какви са истинските ѝ намерения. На него явно не му стигаше мъжественост да се опълчи срещу съпругата си. Агнес не страдаше от подобни скрупули. Слезе решително от колата и загръщайки се в палтото си, за да се предпази от ноемврийския студ, се забърза по алеята към входната врата.
Елизабет ѝ отвори на второто позвъняване и посрещна гостенката си с широка усмивка, която изпълни Агнес с омерзение. Нямаше търпение да изтрие тази усмивка от лицето ѝ.
– О, Агнес! Каква приятна изненада!
Думите ѝ звучаха искрено, но личеше, че е леко изненадана от посещението. Разбира се, Агнес беше гостувала в дома им и преди, но само по тържествени поводи. Никога досега не бе идвала без предупреждение.
– Заповядай – покани я Елизабет. – Извинявай, че е малко разхвърляно. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да разтребя.
Агнес влезе в антрето и се огледа, но не видя и помен от хаос. Всичко си бе на мястото, което още повече заздрави представата ѝ, че Елизабет е печално олицетворение на съвършена домакиня.
– Настанявай се, а аз ще отида да направя кафе – покани я Елизабет учтиво и изчезна в кухнята, преди Агнес да успее да я спре.
Агнес нямаше намерение да си пие кафето с жената на Пер-Ерик. Искаше по-скоро да си свърши работата, за която бе дошла, но неохотно свали коженото си палто и седна на дивана в хола. Елизабет се появи с подноса с две кафени чаши и няколко дебели резена кекс. Остави ги внимателно на тъмната лакирана маса. Явно кафето беше сварено по-рано, като се има предвид колко бързо се върна.
Елизабет седна на фотьойла срещу дивана, на който седеше Агнес.
– Заповядай, вземи си от сладкиша. Днес съм го правила.
Агнес погледна с отвращение мазния сладък кекс.
– Мисля, че ще се задоволя само с кафе, благодаря.
Тя се пресегна към една от двете порцеланови чаши на подноса. Отпи глътка. Кафето беше силно и вкусно.
– Да, добре правиш, като се грижиш за фигурата си – засмя се Елизабет и си взе парче сладкиш. – Самата аз загубих тази битка след раждането на децата – допълни тя и посочи снимката на трите им деца, които вече бяха възрастни и живееха отделно. Агнес се замисли за миг как ли щяха да приемат новината за развода на родителите си, но не се съмняваше, че след известно време щеше да ги привлече на своя страна. Рано или късно, щяха да осъзнаят колко повече можеше да предложи тя на Пер-Ерик в сравнение с Елизабет.
Наблюдаваше как сладкишът изчезва в устата на Елизабет и как домакинята ѝ се пресегна към следващото парче. Лакомията ѝ напомни за дъщеря ѝ и тя направи усилие да не грабне кекса от ръката на Елизабет, както правеше с Мери. Вместо това се усмихна приветливо и каза: