Тя се усмихна зад волана. Никой не можеше да я предава безнаказано.
Ана се събуди със същото чувство на безнадеждност, както всяка сутрин. Не си спомняше кога за последно е спала непробудно през цялата нощ. Използваше мрака, за да намери изход от ситуацията, за себе си и за децата.
Лукас дишаше спокойно до нея. Понякога се обръщаше в съня си и слагаше ръка върху нея. Тогава тя стискаше зъби, за да не избяга погнусена от леглото. Не си струваше последствията.
През последните дни нещата се влошиха още повече. Той все по-често изпадаше в пристъпи на ярост, а Ана имаше чувството, че са попаднали в някакъв водовъртеж, който безпощадно ги влече към дъното. Само един от тях щеше да успее да се завърне на повърхността, но все още не знаеше кой. Двамата не можеха да съществуват заедно в едно и също измерение. Беше чела някаква теория за паралелна вселена, където всяко живо същество на земята има свой двойник и ако те се срещнат, ги очаква незабавна смърт. Така бе и с нея и Лукас. Но тяхната смърт беше по-бавна и мъчителна.
Не бяха напускали апартамента вече дни наред.
Чу как Адриан се размърда на матрака си в ъгъла и стана внимателно, за да го вземе. Не биваше той да събуди Лукас.
Отидоха заедно в кухнята и започнаха да приготвят закуската. През последните дни Лукас почти не хапваше и така бе изпосталял, че дрехите висяха на него като на закачалка, но изискваше тя да готви храна три пъти на ден и в точно уречения час да слага масата.
Адриан плачеше и не искаше да седне на детското си столче. Ана се опитваше отчаяно да го успокои, но детето беше в лошо настроение. Не спеше добре нощем и сигурно виждаше насън кошмари. Плачът му се усилваше и нищо не помагаше. Сърцето ѝ се сви, когато чу, че Лукас се размърда в спалнята, и в същото време Ема започна да я вика. Инстинктите ѝ нашепваха да бяга, но знаеше, че е безполезно. Беше най-добре да се стегне и да се опита поне доколкото може да защити децата.
– Какво, по дяволите, става тук?
На прага се появи Лукас със същото странно изражение в празните, безумни и студени очи. Ана не се съмняваше, че той някой ден ще ги унищожи.
– Не можеш ли да накараш децата да млъкнат, по дяволите? – заговори той на английски.
Говореше почти приятелски, без да вика и да я заплашва. Тъкмо от този тон се страхуваше най-много.
– Старая се колкото мога – отговори тя на шведски и усети, че гласът ѝ звучи като цвърчене на мишка.
Адриан вече беше изпаднал в истерия, тропаше с лъжицата и крещеше.
– Не искам! Не искам!
Ана се опита да го накара да млъкне, но детето беше толкова разстроено, че не можеше да се успокои.
– Няма нужда да ядеш. Спокойно. Няма нищо – говореше майка му успокоително и се пресегна да го свали от стола.
– Ще изяде цялата проклета порция, до последната хапка – повтори Лукас на английски все така спокойно.
Ана замръзна на място. Адриан се замята в прегръдката ѝ, протестирайки, че не го пуска на земята, както беше му обещала, а вместо това се опитва да го върне обратно на стола.
– Не искам, не искам – крещеше той колкото му глас държи и Ана едва го удържаше на място.
Лукас със студена решителност взе една от филиите хляб, които Ана бе нарязала. С една ръка стисна с желязна хватка Адриан за главата, а с другата започна да пъха хляба в устата му. Момченцето размаха ръце, отначало сърдито, но после с панически страх, когато големият залък изпълни устата му и започна да го задушава.
Ана стоеше като вцепенена, но древният майчински инстинкт се пробуди в нея и заглуши страха ѝ от Лукас. Беше обладана от мисълта как да защити детето си. Адреналинът нахлу в кръвта ѝ. Дръпна ръката на Лукас с нечовешко ръмжене и бързо извади хляба от устата на Адриан, по чиито бузи се стичаха потоци от сълзи. След това се обърна, за да отрази нападението на мъжа си.
Водовъртежът ги влечеше към дъното все по-бързо и по-бързо.
Мелберг също се събуди с неприятно чувство, но по съвсем егоистични причини. През нощта на няколко пъти се буди от ужасния кошмар, че го уволняват безцеремонно. Не биваше да го допусне. Все има някакъв начин да прехвърли отговорността за вчерашното злощастие върху някой друг. Първата стъпка бе да уволни Ернст. Този път нямаше избор. Мелберг беше наясно, че е доста мекушав спрямо Лундгрен, защото го чувстваше някак близък, сродна душа, за разлика от останалите му подчинени. За разлика от Мелберг обаче Ернст прояви катастрофална липса на здрав разум и това го погуби. Не беше и подозирал, че Лундгрен е способен да извърши такава кардинална грешка.