– Нали не сте пускали никого при него?
– Не, взехме решение още през нощта, когато констатирахме, че става дума за отравяне с арсеник. Не пускаме абсолютно никого, освен медицинския персонал. Впрочем доведената му дъщеря беше тук преди малко да пита за него. Казах ѝ, че състоянието му е стабилно, но все още не може да го види.
– Добре.
– А знаете ли кой го е направил? – попита лекарят внимателно.
Патрик се замисли, преди да отговори.
– Имаме някои подозрения. Надявам се днес да разберем.
– Да, хора, способни на подобно нещо, нямат място на свобода. Отравянето с арсеник води до изключително болезнена смърт. Жертвите изпитват големи страдания.
– Да, и аз така разбрах – отвърна Патрик мрачно. – Имало някаква болест, която може да се сбърка с отравяне с арсеник.
– Синдром на Гилен-Баре – потвърди лекарят. – Имунната система на организма започва да атакува нервите на тялото и разрушава миелина им. Симптомите наистина много приличат на отравяне с арсеник. Ако не се бяхте обадили, сигурно щяхме да му поставим тази диагноза.
– Е, понякога е нужен и малко късмет – усмихна се Патрик.
След това отново стана сериозен.
– Моля ви, не пускайте никого при него, а ние ще се опитаме да доведем нещата докрай днес следобед.
Двамата си стиснаха ръцете и Патрик си тръгна. В коридора му се стори, че в далечината се мярна Шарлот. Вратата се затвори зад гърба му.
Глава 8
Гьотеборг, 1958
Животът ѝ се срути окончателно оня вторник. Оня студен, сив, мъглив ноемврийски вторник, който завинаги щеше да остане в паметта ѝ. Странно беше, че почти не помнеше подробности. Приятелите на баща ѝ дойдоха да ѝ кажат за ужасната постъпка на майка ѝ и да я помолят да последва жената от социалните служби. По лицата им личеше, че имат угризения на съвестта, тъй като никой не предложи да я приюти поне за първите дни. Никой от богатите приятели на баща ѝ не искаше да държи в дома си такова дебело чудовище. Нямаше други роднини и затова се наложи да събере най-необходимите си вещи и да тръгне с дребничката лелка, която дойде да я прибере.
Последвалите години се връщаха често в сънищата ѝ. Не ставаше дума за кошмари, нямаше причина да се оплаква от трите приемни семейства, в които попадна до навършването на пълнолетие. От тях ѝ остана единствено разяждащото чувство на ненужност – те всъщност изобщо не се и опитваха да я опознаят, като се изключи първоначалното любопитство. Не ги винеше, че гледат на нея като на атракция – беше само на четиринайсет години, с огромно туловище и на всичкото отгоре дъщеря на убийца. Приемните ѝ родители нямаха никакво желание да опознаят доведеното им от социалните служби дете, но с готовност разпространяваха клюки по адрес на майка ѝ сред любопитните си приятели и познати, които идваха да ги посетят, най-вече за да огледат Мери. Мразеше ги всичките до един.
Най-много обаче ненавиждаше майка си. Мразеше я, защото я остави. Мразеше я, защото беше готова да пожертва всичко за един мъж, вместо за собствената си дъщеря. Мъж, който значеше повече за нея. Чувстваше се още по-унизена, като се замислеше за собствената си жертва в името на майка си. Едва сега разбираше, че майка ѝ я използваше. Трябваше да стане на четиринайсет години, за да се досети, че майка ѝ никога не я бе обичала. Опитваше се да си внуши, че майка ѝ прави всичко от обич – праща я в мазето, бие я и пъха в устата ѝ лъжици „смирение“. Сега знаеше, че не е така. Майка ѝ изпитваше удоволствие да я измъчва, презираше я, а зад гърба ѝ се присмиваше.
Затова Мери реши да вземе едно-единствено нещо от къщи. Позволиха ѝ за един час да огледа апартамента и да си вземе нещо за спомен, останалото щеше да бъде продадено, както самото им жилище. Докато обикаляше стаите, в съзнанието ѝ изплуваха най-различни спомени. Видя баща си седнал във фотьойла с очила на носа, дълбоко потънал в четенето на вестника. Видя майка си пред тоалетката да се подготвя за поредното парти. Спомни си как самата тя се промъкваше тайно в кухнята, за да грабне нещо за ядене. Всички тези спомени се завъртяха в съзнанието ѝ като безумен калейдоскоп и тя усети, че ѝ се повдига. Хукна към тоалетната и повърна една миризлива слузеста маса, чиято воня я накара да се просълзи. Подсмърчайки, избърса устата си с горната част на ръката, седна с гръб към стената, скри лице в коленете си и се разрида.
Напусна апартамента с една-единствена вещ. Синята дървена кутийка, пълна със „смирение“.