Никой не възрази, когато той каза, че иска да си вземе почивен ден. Айна дори промърмори, че е крайно време, и отмени заплануваните му прегледи.
Никлас пълзеше по пода и гонеше Албин, който тичаше като стрела сред купищата играчки. Беше още по пижама, макар че минаваше десет часът. Няма нищо. Днес можеха да си го позволят. Самият Никлас беше по тенис-ка и анцуг. Албин се смееше толкова радостно, както не го беше чувал досега. Никлас запълзя още по-бързо след него и играта стана по-буйна.
Сърцето му се сви при мисълта, че никога не е играл така със Сара. Беше толкова зает, толкова изпълнен със съзнанието за собствената си значимост, ангажиран с мисълта какво трябва да постигне. С цялото си високомерие смяташе, че игрите и всичко, свързано с децата, е работа на Шарлот, с което тя отлично се справя. Сега за първи път се замисли дали не е допускал грешка. Това го покруси. Не знаеше дори коя е любимата игра на Сара. Нито любимата телевизионна програма. Не знаеше дори дали предпочиташе да рисува с червени, или със сини пастели, нито кой беше любимият ѝ предмет в училище или кои книжки ѝ четеше Шарлот вечер. Всъщност не знаеше нищо за дъщеря си. Абсолютно нищо. Все едно че беше съседско дете – толкова малко знаеше за живота ѝ. Беше наясно само за проблемите ѝ, за ината и агресията. Знаеше, че наранява брат си, че чупи нещата си и се бие със съучениците си. Но нищо от това не определяше същността на Сара – това бе само поведението ѝ.
От тази мъчителна мисъл Никлас се сви на пода. Беше закъснял да я опознае. Сара беше си отишла завинаги.
Албин, изглежда, почувства, че нещо се е случило. Бойните му викове заглъхнаха, той допълзя при Никлас и се сви на кравайче до него като малко зверче. Останаха да лежат така един до друг.
Някой позвъни на вратата. Никлас скочи, а Албин се заоглежда неспокойно.
– Няма страшно – успокои го Никлас. – Някой чичко или леля ни търси.
Взе го на ръце и отиде да отвори. На прага стоеше Патрик с няколко непознати мъже.
– Какво има пак? – попита Никлас уморено.
– Имаме заповед за обиск.
Патрик му подаде документа.
– Вече бяхте тук – учуди се Никлас, преглеждайки въп-росната заповед. Когато стигна до средата на текста, очите му се разшириха и той с недоумение погледна Патрик. – Какво, по дяволите, е това? Опит за убийство на Стиг Флорин? Сигурно се шегувате.
Но Патрик не се шегуваше.
– За съжаление, не. В момента го лекуват от отравяне с арсеник. Без малко да го изпуснат тази нощ.
– Отравяне с арсеник? – глуповато повтори Никлас. – Но как...?
Все още не можеше да разбере какво се случва и дори не се отмести от прага.
– Това се опитваме да разберем. Бихте ли ни пуснали да влезем...
Никлас се отмести мълчаливо. Мъжете зад Патрик вдигнаха чантите си и оборудването и прекрачиха прага със строго изражение на лицата.
Патрик остана при Никлас в коридора и се поколеба за миг, преди да му съобщи.
– Получихме разрешение да ексхумираме тялото на Ленарт. В момента отваряме гроба му.
Никлас зяпна. Всичко му се струваше твърде нереално, за да може да го проумее.
– Защо?... Какво?... Кой?... – запелтечи той.
– Все още не можем да кажем нещо повече, но смятаме, че и той е станал жертва на отравяне с арсеник. За съжаление, не е имал късмета на Стиг – добави Патрик горчиво. След това продължи. – Ще съм ви благодарен, ако стоите настрана и оставите колегите ми да си свършат работата.
Без да дочака отговор, Патрик излезе.
Никлас не знаеше къде да се дене и влезе в кухнята. Седна на масата, като все още държеше Албин на ръце. Сложи го в детското столче и му даде филийка хляб, за да не капризничи. Главата му бучеше от нахлулите въпроси.
Мартин трепереше от студ. Униформеното яке не можеше да го защити от поривите на студения вятър, който духаше на гробището. А отгоре на всичко малко след като пристигнаха, започна да ръми.
Цялата тази работа му внушаваше отвращение. Досега само няколко пъти беше ходил на погребения, а гледката как изваждат от земята ковчега, вместо да го спускат, приличаше на филм, който прожектират отзад напред – пълен абсурд! Разбираше защо Патрик го помоли да присъства на ексхумацията. Вече го бе преживял веднъж. Само преди няколко месеца, и това му стигаше за цял живот. Един от гробарите сякаш отгатна мислите му и промърмори:
– Да не би в участъка да се състезавате колко трупа можете да изровите за най-кратко време?
Мартин не му отговори, но си помисли, че в близко бъдеще е най-добре да не молят прокурора за такива разрешения.
Турбьорн Рууд застана до него. Дори и той не можа да се въздържи от коментар.
– Скоро във Фелбака ще започнат да спускат ковчезите с ластици. Дръпнеш ги и ги извадиш, ако се наложи.