Мартин не можа да скрие усмивката си, въпреки не-етичния коментар. Едва се въздържаха да не се разсмеят с глас, когато телефонът на Турбьорн иззвъня.
– Ало, Рууд е.
Изслуша каквото имаха да му казват, затвори и се обърна към Мартин.
– В момента влизат в къщата на семейство Флорин. Разделихме екипа на две – изпратихме трима там, а другите двама са тук. Да видим дали ще се наложи да ги прегрупираме отново.
– Какво има да вършите тук?
– Не е кой знае какво. Основната ни задача е да транспортираме останките, без да ги замърсим. След това ще вземем проби от пръстта. Просто трябва да изпратим тялото в съдебната медицина. Лекарите там ще направят нужните анализи. Веднага щом ковчегът замине, ще тръгнем за Фелбака, за да помогнем при обиска. Предполагам, че ще ни последвате?
Мартин кимна.
– Да, така възнамерявам. – Замълча за миг. – Този случай се оказа дяволски объркан.
Турбьорн Рууд кимна на свой ред.
– Да, така е.
С това темите им за разговор се изчерпаха и двамата продължиха мълчаливо да чакат гробарите да си свършат работата. След малко капакът на ковчега се показа над земята. Ленарт Клинга се върна в света на живите.
Цялото тяло го болеше. Пред очите му се мяркаха неясни сенки, които бързо изчезваха. Стиг се опита да отвори уста, за да каже нещо, но тялото му отказа да му се подчини. Струваше му се, че току-що е излязъл на ринга срещу Тайсън и е претърпял ужасяваща загуба. За миг се усъмни дали не е мъртъв. Не можеше да е още жив и да се чувства така.
Тази мисъл го хвърли в паника. Със сетни сили се опита да извлече от гърлото си поне един звук. Чу някакво хриптене в далечината, което му напомни собствения му глас.
Да, той говореше. Една от неясните сенки се надвеси над него, придобивайки все по-отчетливи контури. Пред очите му изникна усмихнато женско лице и Стиг примижа, опитвайки се да фокусира погледа си.
– Къде? – успя да произнесе той с надеждата да го разберат.
Тя разбра.
– Намирате се в болницата на Удевала. Приехме ви вчера.
– Жив? – изхриптя Стиг отново.
– Да, жив сте – усмихна му се сестрата, която имаше приятно овално лице. – Но за малко да ви изпуснем. Най-страшното е зад гърба ви.
Ако можеше, би се разсмял. „Най-страшното“, да, лесно ѝ беше да го каже. Тя нямаше представа как се чувстваше, как гореше всяка клетка на тялото му, как го боляха всички кости. Но че е жив, нямаше никакво съмнение. Едва успя отново да размърда устни.
– Жена ми?
Силите не му стигнаха да произнесе цялото ѝ име. За миг му се стори, че на лицето на сестрата се изписа някакво странно изражение. Може би му се бе сторило от силната болка.
– Сега трябва да почивате. Посетителите ще трябва да почакат.
Стиг се задоволи с този отговор. Заля го умора и той покорно се остави да го отнесе със себе си. Важното бе, че е жив. Намираше се в болницата, но жив, а не мъртъв.
Обискът на къщата течеше много бавно. Не биваше да рискуват да пропуснат нещо. Бяха готови да жертват цял един ден. Щяха да оставят голяма бъркотия след себе си, но Патрик знаеше какво търсят и не се съмняваше, че ще го намерят.
– Как върви?
Обърна се, като чу гласа на Мартин откъм вратата.
– Готови сме с половината стаи на първия етаж. Все още нищо. А вие?
– Ковчегът е на път. Дяволски сюрреалистично преживяване.
– Да, да знаеш, че рано или късно, споменът ще изплува в някой кошмар. Вече няколко пъти сънувам как някакъв скелет протяга ръце към мен през капака на ковчега и разни подобни.
– Стига. – лицето на Мартин се изкриви в гримаса. – Значи, нищо не сте открили?
Въпросът му прозвуча по-скоро като констатация. Опитваше се най-вече да прогони от съзнанието си приказките на Патрик.
– Не, нищо – отвърна Патрик със съжаление. – Трябва да е тук, усещам го.
– Да, винаги съм смятал, че имаш някаква женска черта, трябва да е женска интуиция – засмя се Мартин.
– О, я върви да свършиш малко полезна работа, вместо да поставяш мъжествеността ми под съмнение.
Мартин го послуша и тръгна да търси откъде да започне.
По устните на Патрик пробяга бърза усмивка, но бързо изчезна, като си представи Мая в ръцете на убиеца.
След два часа започна да губи надежда. Бяха претърсили целия първи етаж и мазето, без да открият нищо. Установиха, че Лилиан е вманиачена на тема ред и чистота. Техниците бяха събрали разни шишета от мазето, но трябваше да ги изпратят за анализ. Може би все пак грешеше? След това си спомни съдържанието на видеокасетата, която бе прегледал толкова пъти през изминалата вечер, и решителността му се върна. Невъзможно беше да греши. Тук е, но къде?