– Защо не ни пускат при Стиг? – попита Лилиан недоволно. – Не разбирам. Как може да не пускат при болния роднините му.
– Сигурно си имат причини – успокои я Шарлот, но си спомни за миг странното изражение на лекаря. – Може би само ще им пречим.
Лилиан изсумтя, стана от стола и започна демонстративно да крачи напред-назад.
Шарлот въздъхна. Опитваше се да запази крехкото съчувствие, което изпита към майка си вчера, но тя се държеше така, че това ѝ се удаваше трудно. Извади мобилния си телефон от дамската чанта и провери дали е включен. Стори ѝ се странно, че Никлас не се обажда. Дисплеят беше тъмен, което ѝ подсказа, че батерията е паднала, без да разбере. Стана, за да отиде при монетния автомат в коридора, но по пътя се сблъска с двама мъже и с изненада позна Патрик Хедстрьом и рижавия му колега. И двамата сякаш не я забелязаха и навъсено се вглеждаха в някого в чакалнята.
– Здравейте, какво правите тук? – попита тя с недоумение, но изведнъж се сети какво би могло да означава идването им. – Да не би да сте намерили нещо? Нещо за Сара? Намерили сте, нали? Какво е то?...
Шарлот нетърпеливо гледаше ту единия, ту другия. Но и двамата не отговаряха.
Накрая Партик ѝ каза:
– В момента не разполагаме с повече информация по случая на Сара.
– Но защо?... – попита го тя объркано, без дори да успее да довърши въпроса си.
– Дойдохме, защото трябва да поговорим с майка ви.
Шарлот отстъпи изненадана настрани, за да ги пропусне. И като в мъгла наблюдаваше как всички в чакалнята впериха погледи в разиграващата се пред очите им сцена, в която двамата полицаи застанаха пред Лилиан, а тя ги посрещна със скръстени на гърдите ръце и свъсени вежди.
– Ще трябва да дойдете с нас.
– Но нали разбирате, че няма как да го сторя – сопна им се Лилиан. – Съпругът ми е на смъртно легло и аз не мога да го изоставя.
Тя дори тропна с крак, за да покаже, че не се шегува, но полицаите останаха безразлични към жеста ѝ.
– Стиг ще оживее, а вие, за съжаление, нямате избор. Скоро търпението ми ще се изчерпи – отвърна ѝ Патрик.
Шарлот не вярваше на ушите си. Сигурно ставаше дума за някакво ужасно недоразумение. Ако Никлас беше тук, със сигурност щеше да успокои всички и да изясни ситуацията. Всичко ѝ се струваше пълен абсурд.
– А всъщност за какво става въпрос? – изсъска Лилиан и сякаш прочете мислите на Шарлот. – Трябва да е станало някакво недоразумение.
– Тази сутрин ексхумирахме тялото на Ленарт Клинге. Съдебните лекари анализират резултатите от пробите. Освен това извършихме обиск в дома ви... – Патрик погледна към Шарлот, но отново извърна лице към Лилиан. – и попаднахме на няколко интересни улики. Бихме могли да ги обсъдим тук, ако пожелаете, пред дъщеря ви, или ще ни последвате в участъка.
В гласа му нямаше никакви емоции, но погледът му беше леденостуден, абсолютно несвойствен за него.
Очите на Лилиан и Шарлот се срещнаха за миг. Шарлот не можеше да разбере за какво говори Патрик. Странният блясък в очите на майка ѝ я обърка още повече. Полазиха я студени тръпки. Беше се случило нещо лошо.
– Но татко имаше синдром на Гилен-Баре. Почина от неврологично заболяване – каза тя с леко въпросителна интонация.
Патрик не отговори. Когато му дойде времето, Шарлот щеше да научи повече, отколкото би искала.
Лилиан отмести поглед от дъщеря си, позамисли се и накрая каза спокойно:
– Ще дойда с вас.
Шарлот остана в чакалнята, объркана дали да ги последва, или не. Нерешителността ѝ си каза думата. Застинала, тя мълчаливо гледаше как майка ѝ се отдалечава по коридора, съпровождана от двамата полицаи.
Хинсеберг, 1962
Това бе първият и последен път, когато щеше да посети Агнес. Вече не мислеше за нея като за майка. Беше просто Агнес.
Тя току-що беше навършила осемнайсет и напусна последните си приемни родители, без да се огледа. Не ѝ липсваха, нито пък тя на тях.
През годините я засипа с писма. Дълги излияния, пропити с нейния мирис. Не отвори нито едно от тях. Но не ги и изхвърли. Лежаха в един куфар и чакаха да ги прочете.
Агнес веднага я попита за тях.
– Дарлинг, получаваше ли писмата ми?
Мери продължаваше мълчаливо да я гледа. Четири години не я беше виждала и искаше да си припомни чертите на лицето ѝ, преди да отговори.
Изненада се колко малко я бе променил престоят в затвора. Вече не се разхождаше с елегантни дрехи, но си личеше, че продължава да полага изключителни грижи за външния си вид. Прическата ѝ бе по последния писък на модата, същото важеше и за очната линия – с перфектни очертания. Ноктите ѝ бяха също толкова дълги, колкото си ги спомняше. Сега Агнес нервно потропваше с тях по масата в очакване на отговор.