Симон дъвчеше бавно кюфтето и не изяви желание да отговори на въпроса на Мелберг.
– Е, какво ще кажеш да ти помогна да започнеш работа? – повтори Мелберг, леко ядосан.
Полагаше неимоверни усилия да заздрави връзката помежду им, а Симон дори не си направи труда да отговори.
След известно мълчание синът му изрече с пълна уста:
– Не, не мисля.
– Какво не мислиш? – попита го Мелберг възмутено. – Какво си въобразяваш? Че ще те оставя да живееш под моя покрив, да ядеш хляба ми и да лентяйстваш по цели дни? Това ли мислиш?
Симон дори не мигна.
– Не, сигурно ще се върна при майка.
Това признание му дойде като гръм от ясно небе. Сърцето му се сви от непознато досега усещане. Сякаш го прониза болка.
– Да се върнеш при майка си? – повтори Мелберг, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Което си беше живата истина. Дори не се бе замислял за този вариант. – Мислех, че не се чувстваш добре там? Че мразиш „тая проклета вещица“. Нали така ми каза, като дойде.
– Ъъ, майка си я бива – каза Симон и погледна през прозореца.
– Ами аз? – попита Мелберг, без да може да скрие разо-чарованието си.
Съжали, че се отнесе толкова строго с него. Може би му е рано да започва работа. Има време да се наработи. Нека още се порадва на свободата.
Побърза да поправи грешката си, но не постигна желания ефект.
– Ъъ, не става дума за това. Майка ми сигурно също ще ме насили да работя. Приятелите ми липсват, разбираш ли. Тук не познавам жива душа, а и освен това...
Симон не довърши изречението.
– Ами всичко, което правихме заедно – продължи Мелберг. – Като баща и син, нали знаеш? Мислех, че ти харесва да си общуваш със стареца си. Да сме заедно и да ме опознаеш.
Мелберг търсеше трескаво нови аргументи. Не можеше да си представи, че само преди две седмици го бе обзела такава паника преди срещата със сина си. Наистина от време на време Симон го ядосваше, но все пак. За първи път усещаше тръпка, когато завърташе ключа в ключалката в края на работния ден. А сега бе на път да загуби всичко.
Момчето сви рамене.
– Готин си. Не е заради теб. Просто никога не съм смятал да се преместя тук. Майка ми ги реди такива, като се ядоса. Преди ме пращаше при баба, но тя се разболя и сега не знаеше къде да ме натири. Вчера говорих с нея – успокоила се е. Иска да се прибера у дома. Заминавам с влака утре в девет – каза той, без дори да погледне Мелберг. След това вдигна глава. – Беше забавно. Честна дума. Беше готин и се стараеше, и такова... Затова с кеф бих идвал от време на време на гости, ако не си против... – изглежда, се поколеба за миг, но после добави: – Татко?
Гърдите на Мелберг се изпълниха с топлина. Момчето за първи път го нарече татко. За първи път някой го наричаше татко.
Изведнъж му стана много по-леко да приеме новината за скорошното заминаване на сина си. Все пак щеше да идва да го посещава. Татко.
Това бе най-трудният миг в живота им, но в същото време имаха нужда да сложат край, за да могат да продължат напред. Притиснаха се силно един към друг, докато гледаха как малкият ковчег се спуска в земята. Нямаше нищо по-ужасно от това. Да си вземат сбогом със Сара.
Избраха да бъдат сами. Церемонията в черквата беше кратка и стегната. Така пожелаха. Само те и свещеникът. Ето че стояха сами при гроба. Свещеникът изрече нужните думи и се отдалечи. Хвърлиха върху капака на ковчега една-единствена роза, която се открояваше рязко на фона на белия лак. Розовото бе любимият ѝ цвят. Може би защото рязко контрастираше с червената ѝ коса. Сара никога не избираше лекия път.
Омразата към Лилиан беше силна и жива. Шарлот се срамуваше, че дори насред тихото гробище излъчва ненавист през всяка пора на съществото си. Може би с времето това чувство ще се притъпи, но с крайчеца на окото си виждаше купчината пръст на гроба на баща си, останала след повторното му погребение. Помисли си дали някога ще може да изпита нещо друго освен гняв и мъка.
Лилиан ѝ отне не само Сара, но и баща ѝ. Никога нямаше да ѝ го прости. Как би могла? Свещеникът говореше за прошката като средство да притъпи болката, но можеше ли да се прости на едно чудовище? Дори не можеше да разбере защо майка ѝ беше извършила тези ужасни злодеяния, а безсмислеността на нейните постъпки засилваше още повече омразата и болката на Шарлот. Дали това беше лудост, или пък се водеше от някаква ненормална логика? Загубата ѝ се струваше още по-ужасна, като си помислеше, че може би никога нямаше да успее да изкопчи каквото и да било обяснение от майка си.