Редом с цветята от съседи и познати, които искаха да изразят съпричастността си към трагедията им, в черквата донесоха и два малки венеца. Единият бе от бабата на Сара по бащина линия. Бяха го оставили до ковчега, а след това го положиха при скромния надгробен камък. Аста дори се свърза с тях и попита дали може да присъства. Отклониха учтиво молбата ѝ, защото искаха да останат насаме със себе си, но я помолиха да гледа Албин, докато трае церемонията. Жената много се зарадва.
Другият венец бе от бабата на Шарлот. Шарлот отказа да го постави при ковчега, без сама да знае защо. Дори помоли да го изхвърлят. Винаги бе смятала, че Лилиан прилича твърде много на майка си. Сякаш инстинктивно усещаше, че тя бе изворът на цялото зло.
Прегърнати, останаха дълго смълчани при гроба. След това бавно се отдалечиха. Шарлот се спря при гроба на баща си. Кимна му леко, за да си вземе сбогом. За втори път.
Колкото и странно да бе, тясната килия ѝ придаваше сигурност. От години не се бе чувствала така. Лилиан лежеше на една страна на тясната кушетка и дишаше дълбоко и спокойно. Не можеше да разбере защо полицаите, които я разпитваха, бяха толкова развълнувани. Какво значение всъщност имаха причините? Единственото важно в случая беше крайният резултат. Така бе, откакто свят светува. Но сега изведнъж искаха да разберат как се стигна дотук, да намерят логиката на постъпките ѝ, да получат обяснение, да научат истината.
Можеше да им разкаже за мазето. И за сладкия тежък мирис на парфюма на майка ѝ. И за гласа ѝ – все още чуваше как я нарича „дарлинг“. Можеше да им разкаже и за острия сух вкус в устата си, за чудовището, растящо в душата ѝ, което винаги беше нащрек, готово да реагира. Най-вече можеше да сподели с тях как с треперещи от омраза, а не от страх, ръце сложи отровата в чая на баща си. Как внимателно го разбърка и видя малката бучка да се разтваря в горещата напитка. Добре, че винаги искаше да пие чая си с много захар.
Това беше първият ѝ урок. Да не вярва на обещания. Майка ѝ обеща, че всичко ще се промени. Ако баща ѝ изчезнеше, щяха да заживеят нов живот, заедно и задружно. Край на мазето, край на страха. Майка ѝ щеше да я прегръща, да я гали, да я нарича „дарлинг“ и никой повече нямаше да застане помежду им. Дадените с лекота обещания лесно се нарушаваха. Никога не си позволи да забрави този важен урок. Понякога ѝ минаваше мисълта, че може би всички думи на майка ѝ по адрес на баща ѝ са били лъжа. Лилиан заключи това съмнение дълбоко в тъмните кътчета на душата си, като дори не смееше да си помисли, че това е възможно.
Научи и още един важен урок. Никога да не позволи някой да я предаде. Баща ѝ я предаде. Майка ѝ я предаде. А и семействата, в които я прехвърляха като безчувствен предмет, също я предаваха със своето равнодушие.
Когато посети майка си в затвора в Хинсеберг, вече бе решила. Щеше да започне нов живот, който най-сетне сама да направлява. Първата стъпка беше да смени името си. Никога повече не искаше да чуе името, което се разливаше като отрова по устните на майка ѝ – Мери. Мерииии. Докато седеше в мазето, го чуваше като ехо между стените в мрака, което я караше да се свива в ъгъла и да се смалява все повече.
Избра Лилиан, защото нямаше нищо общо с Мери. Беше име на цвете, красиво и благоуханно, но същевременно силно и хитро.
Положи и много усилия, за да промени външния си вид. С желязна дисциплина сложи край на лакомията и рязко отслабна. Скоро от предишното наднормено тегло не остана и следа. Никога повече нямаше да си позволи да напълнее. Внимателно следеше да не качи нито грам и презираше лишените от подобна сила на волята, като дъщеря си например. Шарлот я отвращаваше с излишните си килограми, защото ѝ напомняше за миналото, което се опитваше да забрави. Отпуснатото ѝ тяло с натрупани тлъстини събуждаше у Лилиан истинска ярост. Понякога едва възпираше желанието си да ги откъсне с голи ръце.
Подигравателно я питаха дали съжалява, че Стиг е останал жив. Не им отговори. Ако трябваше да бъде честна, и сама не знаеше. Не бе планирала постъпките си. Всичко се случваше някак естествено, от само себе си. Започна с Ленарт. С приказките му, че е най-добре да се разделят. Споменаваше, че откакто Шарлот се е изнесла от дома им, е разбрал, че вече нямат почти нищо общо. Не беше сигурна дали още тогава, когато чу тези думи, не бе решила, че той трябва да умре. Сякаш следваше съдбата си. Откри буркана с отрова за плъхове още когато купиха къщата. Не знаеше защо не го изхвърли. Може би усещаше, че ще ѝ потрябва.
Ленарт никога не вършеше нищо прибързано. Затова тя знаеше, че ще мине известно време, преди той да се изнесе. Започна с малки дози, достатъчно слаби, за да не умре изведнъж, но и достатъчно силни, за да се разболее сериозно. Отровата постепенно разложи тялото му. Харесваше ѝ да се грижи за него. Повече не стана дума за раздяла. Гледаше я с благодарност, когато го хранеше, когато му помагаше да се преоблича или бършеше потта от челото му.