Понякога усещаше как чудовището се размърдва неспокойно. Нетърпеливо.
Никога не ѝ мина през ум, че ще я разкрият. Всичко вървеше толкова естествено, като по вода. Когато на Ленарт поставиха диагнозата на Гилен-Баре, го изтълкува като доказателство, че постъпва правилно. Просто следваше съдбата си.
Накрая той все пак я напусна. Но последната дума беше нейна. Не беше нарушено обещанието, което бе дала на себе си, че няма да позволи на никого да я предаде.
След това срещна Стиг. Той се оказа толкова предан, толкова стабилен, че не можеше и да предположи, че някога ще реши да я напусне. Правеше каквото му каже, дори прие да живее в дома, в който бе живяла с Ленарт. Обясни му, че е важно за нея. Къщата беше нейна. Купиха я с парите от продажбата на майчината ѝ къща, в която живя до женитбата си с Ленарт. За най-голямо съжаление, трябваше след това да я продаде. Беше твърде малка за семейството. И до ден днешен съжаляваше, че я продаде. Къщата им в Селвик ѝ се струваше лоша замяна. Но поне беше нейна и Стиг го разбираше.
С годините започна да усеща нарастващо недоволство у него. Сякаш постоянно с нещо не го задоволяваше. Непрекъснато се стремяха към нещо друго, към нещо по-доб-ро. И Стиг също. Когато и той започна да ѝ говори, че са престанали да се разбират, че трябва да се разделят и да заживеят отделно, тя вече нямаше нужда да взема решение. Беше напълно естествено да пристъпи към действие, също толкова естествено, както смяната на деня и нощта. Стиг, както и Ленарт, я избра за своя опора, а тя се грижеше за него като любеща жена. И той бе изпълнен с благодарност заради всичко, което правеше за него. И този път раздялата им бе неизбежна, но тя щеше да реши кога и след колко време.
Лилиан се обърна на другата страна и сложи глава на ръцете си. Загледа се в стената с безизразен поглед и видя само картини от миналото. Не от настоящето. Нито пък от бъдещето. Само изминалото време имаше някакво значение.
Видя презрението в очите им, когато я разпитваха за момичето. Никога нямаше да я разберат. Детето беше безнадежден случай, непоправимо, лишено от всякакво чувство на респект. Осъзна колко ужасна е ситуацията едва след като Шарлот и Никлас се преместиха в къщата им. Момичето беше толкова зло. В първия миг това я уплаши, но после отново видя пръста на съдбата. Толкова приличаше на майка ѝ. Може би не външно, но в очите ѝ гореше същото зло. С годините постепенно осъзна, че майка ѝ бе зъл човек. С удоволствие наблюдаваше как времето погубва бившата красавица. Тя настани майка си наблизо не за да може да я навестява, а заради властта, която усещаше, когато отказваше да я види. Знаеше колко много копнее тя за дъщеря си. Нищо не я радваше повече от мисълта, че Агнес е близо и в същото време толкова далеч, че умира бавно, прогнила отвътре.
Майка ѝ не беше добър човек и момичето се оказа също като нея. Лилиан виждаше как Сара подмолно сееше раздори в семейството и разкъсваше последните слаби връзки, на които се държеше бракът на Никлас и Шарлот. Непрестанните ѝ пристъпи и изисквания, стремежът ѝ да е в центъра на вниманието на родителите незабележимо подкопаваха отношенията им и скоро щяха да се видят принудени да се разделят. Лилиан не можеше да го допусне. Без Никлас Шарлот би била пълно нищожество. Една дебела, самотна майка с две деца, без образование и уважението да бъде съпруга на успял мъж. Някои от поколението на Шарлот биха казали, че подобни приказки са отживелица, че не е модерно да уреждаш социалното си положение чрез избора на съпруг, но Лилиан знаеше, че не са прави. В обществото, в което живееше, статусът все още имаше значение и тя не можеше да си позволи да го загуби. Знаеше, че когато хората говорят за нея, често казват: „Лилиан Флорин, а, да, зет ѝ е лекар“. Това ѝ вдигаше авторитета. Но момичето можеше да разруши всичко.
Затова направи нужното. Удаде ѝ се удобен момент, когато Сара се върна, защото си бе забравила шапката. Всъщност не знаеше защо го стори точно тогава. Просто се възползва от случая. Стиг спеше дълбоко под въздействието на приспивателните и дори бомба не би го събудила, а Шарлот, изтощена, си почиваше в приземния етаж. Лилиан знаеше, че долу не се чува почти нищо. Албин спеше, а Никлас беше на работа.
Оказа се по-лесно от очакваното. На момичето му се стори забавно да се къпе с дрехите. Наистина започна да се съпротивлява, когато се опита да го нахрани със „смирение“, но не беше достатъчно силно. С лекота натисна главата ѝ под водата. Най-сложно бе да я замъкне до морето, без никой да я види. Лилиан знаеше, че съдбата беше на нейна страна, че няма как да се провали. Уви тялото на Сара с одеяло, отнесе я на ръце, а после я хвърли във водата и видя как потъва. Отне ѝ само няколко минути и както и очакваше, късметът не ѝ изневери. Никой не я видя.