Выбрать главу

В останалите случаи действаше импулсивно. Когато полицаите започнаха да душат около Никлас, знаеше, че трябва да го спаси. Да му осигури алиби. За късмет откри заспалото дете до железарията. Твърде безотговорно беше да го оставят само. Майка му наистина заслужаваше урок. Специално беше проверила, че Никлас е на работа. Така че полицаите можеха да го изключат от списъка на подозираните.

И нападението над дъщерята на Ерика беше един вид урок. Когато Никлас ѝ спомена, че Ерика ги е посъветвала да се сдобият със собствено жилище, направо ѝ причерня от яд. Какво право имаше Ерика да се меси! И изобщо да изразява каквото и да било мнение! Не ѝ костваше кой знае какво усилие да пренесе спящото бебе от другата страна на къщата. Пепелта беше предупреждение. Не посмя да остане по-дълго, за да види физиономията на Ерика, когато открие, че бебето го няма. Но с радост си я представяше.

Сънят започна да я преборва, Лилиан затвори очи и задряма на кушетката. Видя върволица от лица. Баща си, Ленарт и Сара, хванати за ръце в танц. Зад тях надничаше и лицето на Стиг, измършавяло и изнурено. А в средата на кръга стоеше майка ѝ. Двамата с чудовището танцуваха притиснати един до друг, лице до лице. Майка ѝ шепнеше:

– Мери, Мери, Мееерии...

След това тя се унесе.

Седнала до прозореца в стаята си в старческия дом, Агнес искрено се самосъжаляваше. Дъждът навън биеше по стъклото, дори ѝ се струваше, че струите му я шибат по лицето.

Не можеше да разбере защо Мери не я посещаваше? Откъде идваше тази омраза, тази злоба? Нима не даде всичко от себе си за дъщеря си? Имаше ли по-добра майка от нея? Все пак не беше виновна за всичките нещастия. Други имаха вина, но не и тя. Всичко щеше да е различно, ако поне веднъж ѝ бе провървяло. Но Мери не го разбираше. Сигурно смяташе, че Агнес можеше да промени нещастната им съдба, и отказваше да се вслуша в думите на майка си. От затвора ѝ написа толкова много дълги писма, в които подробно ѝ обясняваше защо не бива да я вини за случилото се, но момичето се оказа невъзприемчиво и ожесточено.

При мисълта за тази несправедливост старческите очи на Агнес се насълзиха. Така и не видя нищо хубаво от дъщеря си, макар че ѝ посвети живота си. Всичко онова, за което Мери я мразеше, всъщност бе за нейно добро. Не за собственото си удоволствие наказваше дъщеря си и ѝ говореше, че е грозна и дебела. Напротив. Болеше я, че е принудена да проявява строгост. Усилията ѝ дадоха резултат. Нали накрая Мери се стегна и се отърва от тлъстините си? И това бе заслуга на майка ѝ, за която не получи никаква благодарност.

Силният порив на вятъра заблъска един клон по стъклото. Агнес подскочи в инвалидния си стол, но се усмихна сама на себе си. Нима е станала плашлива на стари години? Тя, която никога не бе изпитвала страх през живота си. Освен от бедността, разбира се. Годините като жена на каменоделец ѝ дадоха добър урок. Нямаше да забрави студа, глада, мръсотията и униженията. Всичко това така я наплаши, че бягаше от бедността като от чума. Смяташе, че американците щяха да ѝ осигурят еднопосочен билет към щастието, после си мислеше същото и за Оке, и за Пер-Ерик, но всички я измамиха. Нарушиха обещанията си, както и баща ѝ. Но и всички получиха наказанието си.

В крайна сметка винаги тя имаше последната дума. Синята кутийка и нейното съдържание ѝ напомняха, че сама управлява съдбата си. И че в тази игра няма непозволени средства.

Събра пепелта в кутията вечерта, преди да се качи на кораба за Америка. Под закрилата на мрака се промъкна до мястото на пожара и взе малко пепел от там, където лежаха Андерш и момчетата. Тогава не знаеше защо го прави, но с течение на времето разбра смисъла на импулсивното си решение. Дървената кутийка с пепелта не ѝ позволи да забрави какво бе принудена да извърши, за да постигне целта си.

Планът изникна в съзнанието ѝ с наближаването на отпътуването за Америка. Знаеше, че съдбата ѝ е предрешена, ако позволи да я превозят отвъд океана като покорна крава заедно със семейството ѝ, което я сковаваше като с окови. Сама можеше да получи възможност да промени бъдещето си. Да заживее друг живот, в който бедността щеше да е далечен и мъгляв спомен.