Андерш така и не разбра какво се случва. Острието на ножа се заби дълбоко в сърцето му и той се просна тежко върху масата.
Момчетата спяха. Агнес се промъкна в стаята им, измъкна възглавницата изпод главата на Карл и я натисна върху лицето му с цялата си тежест. Стана толкова лесно. Момчето се замята за кратко, но под възглавницата не се чу нито звук. Юхан продължи да спи спокойно, докато брат му близнак умираше. След това дойде и неговият ред. Агнес повтори процедурата, но Юхан беше по-силен от брат си. Съпротивлява се по-дълго, преди да се отпусне безжизнен. Двете момчета лежаха вторачени с невиждащи очи в тавана, а Агнес стоеше над тях вцепенена. Сякаш въздаваше правосъдие. Не искаше да ги ражда и ето че вече ги нямаше.
Но преди да продължи с живота си, трябваше да стори още нещо. Събра купчина детски дрехи на пода и отиде при Андерш в кухнята. Извади ножа от гърба му и го замъкна до стаята на момчетата. Той беше толкова едър и тежък, че цялата плувна в пот, докато успее да го просне на пода. Взе от водката, която пазеха вкъщи, изля я върху купчината дрехи и запали цигара. Дръпна с удоволствие няколко пъти, преди да хвърли горящия фас върху пропитите с алкохол дрехи. Оставаше да успее да се отдалечи достатъчно, преди огънят да се разгори.
Някакви гласове в коридора я откъснаха от спомените ѝ. Изчака да се отдалечат, надявайки се, че не идват при нея, и с облекчение чу стъпките им да заглъхват.
Нямаше нужда да се прави на ужасена, когато на връщане от магазина видя пожара. Дори не очакваше, че ще се разгори с такава сила и ще се разпространи и върху другите къщи. Всичко изгоря до основи, но планът ѝ успя. Никой не се усъмни, че Андерш и момчетата са загинали в огъня.
През следващите дни се чувстваше невероятно свободна. Понякога дори поглеждаше към краката си, за да се увери, че не лети във въздуха. Правеше се на скърбяща вдовица и майка, но вътрешно се присмиваше на глупостта и наивността на хората. А най-големият идиот от всички беше баща ѝ. Езикът я сърбеше да му разкаже какво е сторила, да размаха историята на престъплението си пред очите му като един вид окървавен скалп и да каже: „Видя ли какво направи, видя ли какво ме принуди да сторя, когато ме прогони като вавилонска блудница в онзи ден?“. Но се въздържа. Колкото и да ѝ се искаше да сподели с него греха си, имаше по-голяма полза от състраданието му.
Всичко мина по мед и масло. Планът ѝ сполучи, както си го представяше, но въпреки това лошият късмет не спря да я преследва. Първите години в Ню Йорк бяха същинска мечта, точно както ги виждаше в мислите си, докато седеше в бараката на каменоделеца. След това обаче отново бе лишена от заслужения живот. Всичко бе толкова несправедливо.
Агнес усети как сърцето ѝ се изпълни с възмущение. Искаше да се освободи от старата противна какавида. Да се излюпи, да се прероди в красивата пеперуда, каквато бе някога. Усещаше как собственото ѝ тяло мирише на старост, направо ѝ се повдигаше от отвращение.
Изведнъж ѝ хрумна една утешителна мисъл – дали не можеше да измоли от дъщеря си да ѝ донесе синята кутийка? За какво ѝ беше на нея. Агнес искаше да усети съдържанието ѝ между пръстите си за последен път. Мисълта я оживи. Точно така щеше да постъпи. Щеше да помоли Мери да донесе кутийката. Ако дъщеря ѝ я донесеше лично, може би дори щеше да ѝ разкаже какво имаше в нея. Преди ѝ казваше, че я храни със „смирение“, докато я държеше наказана в мазето. Но всъщност искаше да ѝ даде „целеустременост“ – силата, която е нужна, за да постигнеш мечтите си. Мислеше си, че е успяла, когато момичето изпълни желанието ѝ по отношение на Оке. Но след това всичко рухна.
Нямаше търпение отново да докосне пепелта. Агнес протегна треперещата си сбръчкана ръка към телефона, но ръката ѝ застина във въздуха. След това полетя надолу и се удари в тялото ѝ. А главата ѝ падна на гърдите. Очите ѝ се втренчиха слепи в стената, а от ъгълчето на устата протече струйка слюнка надолу по брадичката.
Измина една седмица, откакто двамата с Мартин докараха Лилиан от болницата в участъка. Изминалите седем дни бяха белязани и от разочарование, и от облекчение. Облекчение, че са открили убиеца на Сара, и разочарование, че престъпницата упорито отказваше да обясни действията си.
Патрик вдигна крака на холната маса и сложи ръце на тила си. През последната седмица прекарваше повече време вкъщи и това успокояваше съвестта му. Освен това ежедневието им постепенно започна да влиза в ритъм. Наб-людаваше с усмивка Ерика, която решително люшкаше Мая в количката в коридора. Вече беше успяла да усвои тази техника и ѝ отнемаше само пет минути да я приспи.