В същото време знаеше, че има и други като него, и това облекчаваше болката. Често посещаваше интернет страници, създадени за хора като него, и дори си пишеше с неколцина от тях. Веднъж дори замина на среща в Гьотеборг, но не би го повторил. Срещата се оказа пълно фиаско – те бяха толкова различни от обикновените хора, че дори им бе трудно да намерят общ език помежду си.
Въпреки това се радваше, че успя да прекара известно време с други като него. Това му стигаше. Никога не бе изпитвал особено желание да общува с приятели или поз-нати, което бе толкова важно за останалите. Чувстваше се най-добре сам в малката къщичка, в компанията на своите компютри. Понякога родителите му идваха да го видят и това му стигаше. Срещите с тях не бяха изпълнени с плашеща неизвестност. Познаваше ги толкова отдавна, че вече дори можеше да разбере сложния ням език на телата им, успяваше да разтълкува мимиките и жестовете им, както и хилядите други почти незабележими сигнали, с които мозъкът му иначе не можеше да се справи. Те също знаеха как да се държат и как да говорят с него, за да ги разбере.
Празният екран трептеше пред очите му. Този миг му харесваше. Нормалните хора вероятно щяха да използват някоя по-силна дума като „обичам“, но той не бе напълно сигурен дали разбира същността на това чувство. Дали не бе равносилно на обладалата го в момента емоция? На искреното задоволство, на усещането да си тежиш на мястото, да си нормален?
Пръстите на Морган забягаха пъргаво по клавишите. От време на време той хвърляше поглед към папката върху коленете си, но повечето време седеше, взирайки се в екрана. Не преставаше да се учудва как всички проблеми с координацията, които го измъчваха през останалото време, изчезваха в мига, когато се залавяше за работа. Движенията му изведнъж придобиваха невероятна прецизност, можеше да контролира ръцете си като всички останали. Обикновено му беше трудно дори да завърже обувките или да закопчае ризата си – проблеми с двигателния апарат, така ги наричаха лекарите. Знаеше, че това е характерно за неговата диагноза. Осъзнаваше какво го отличава от останалите, но не можеше да го промени. Не смяташе обаче, че е редно да го причисляват към ненормалните. Всъщност за обществото той беше от хората с отклонения само защото не отговаряше на общоприетите норми. А той бе просто различен! Мисълта му се движеше в друг коловоз. Това не означаваше, че е по-лош от останалите. Просто е различен.
Направи кратка пауза, изпи няколко глътки кока-кола нап-раво от шишето и продължи бързо да щрака по клавишите.
Морган беше доволен.
Стрьомстад, 1923
Лежеше на леглото с ръце под главата, устремил пог-лед в тавана. Беше доста късно и цялото тяло го наболяваше след тежкия работен ден. Тази вечер обаче не можеше да намери покой. Съзнанието му бе изпълнено с рояк жужащи мисли, които му пречеха да заспи.
Срещата за паметника мина добре и тъкмо това бе причината за безпокойството му. Очакваше го голямо предизвикателство. Обмисляше различни варианти и се чудеше кой да предпочете. Вече бе избрал скалата, от която да изсече големия камък. В югозападния край на каменоломната имаше огромна непокътната скала, от която можеше да добие голямо, красиво парче гранит, без нито едно слабо място, което да нарушава целостта му.
Измъчваше го и още нещо. Момичето с тъмната коса и сините очи. Знаеше, че за него тя е забранен плод. Нямаше право дори да мечтае за момиче като нея, но не можеше да се овладее. Когато ръката ѝ докосна неговата, побърза да я пусне, защото с всяка следваща секунда, през която усещаше кожата ѝ, му ставаше все по-трудно да се откъсне от нея. Той не обичаше да си играе с огъня. Срещата се превърна в истинско мъчение. Стрелките на часовника пълзяха бавно, а той едва се сдържаше да не погледне към девойката, седнала кротко в ъгъла на стаята.
През живота си не бе виждал по-голяма красавица. Нито едно от момичетата и дори жените, преминали набързо през живота му, не можеше да се мери с нея. Приличаше на същество от някакъв приказен свят. Въздъхна и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи. На другия ден както обикновено трябваше да стане в пет сутринта, без значение дали през нощта е будувал, или е спал.
Изведнъж нещо изтрополи. Сякаш някой замери прозореца му с камък. Звукът бързо заглъхна и Андерш реши, че му се е сторило. В стаята настъпи тишина и той затвори очи. Но звукът се повтори. Наистина замерваха прозореца му с камъни. Андерш бързо се изправи. Сигурно беше някой от колегите му, с които от време на време пийваха по чашка. Само да имаха късмет да събудят вдовицата, в чиято къща живееше. Щеше да им даде да се разберат. Беше неин наемател от три години и не искаше да си създава проблеми.