С всяка следваща дума на Патрик Кай изглеждаше все по-омърлушен. Предишната му агресия се смени с отчаяние, но изведнъж той се окопити.
– Мъжът ѝ. Той си беше вкъщи. По дяволите, как не се сетих. Той е като привидение. Напоследък Стиг изобщо не се появява. Но трябва да си е бил вкъщи. Може би е видял или чул нещо.
Тази мисъл му вдъхна кураж и Патрик погледна Йоста. Съвсем бяха забравили за Стиг. Дори не го бяха разпитали във връзка със смъртта на Сара. Кай беше прав. Стиг беше като някакво привидение и те бяха забравили за съществуването му.
– Ще поговорим и с него – каза Патрик, – тогава ще видим накъде ще тръгнат нещата. Но ако той няма какво да добави и Лилиан подаде официално оплакване, то правото е на нейна страна...
По-нататъшните обяснения бяха излишни. Кай разбираше какви може да бъдат последствията.
Шарлот се разхождаше безцелно из градчето. Албин спеше спокойно в количката, но след като тя спря да взема успокоителни, нямаше сили дори да погледне детето. Продължаваше да изпълнява майчинските си задължения. Преповиваше го, преобличаше го и го хранеше, но чисто механично, без да изпитва никакви чувства. Не можеше да си представи как ще живее без Сара. Насилваше се да продължи да върви, макар че всъщност имаше единствено желание да се строполи насред улицата и никога повече да не се изправи. Но не биваше да си го позволи, както и да продължи с лекарствата, които замъгляваха съзнанието ѝ. Заради Албин. Макар да не намираше сили да го погледне, с всяка фибра на тялото си чувстваше, че това дете има нужда от нея. Трябваше да продължи да живее и диша заради него. Въпреки че бе толкова трудно.
Освен това и Никлас избяга от къщи, спасявайки се с работата. Изминали са само три дни от смъртта на дъщеря им, а той вече е заседнал в кабинета си и лекува настинки и дребни травми. Сигурно сега си говори за някакви глупости с пациентите, флиртува със сестрите и се наслаждава на ролята си на всемогъщ доктор. Шарлот знаеше, че е несправедлива. Знаеше, че Никлас страда не по-малко от нея. Просто ѝ се искаше да споделят болката, вместо да търсят поотделно някакъв смисъл в живота, за да могат да поемат следващата глътка въздух, а после и следващата. Опитваше се да се пребори сама със себе си, но не успя да прогони чувството на гняв и презрение за това, че той я изостави в най-тежкия момент. Но защо ли очакваше друго? Нима някога е могла да се опре на него? Нима през целия им съвместен живот той не беше капризно пораснало дете, което винаги е оставяло на нея да се справя сама със сивото и скучно всекидневие? Не, това не бяха негови проблеми. Смяташе, че има право да изживее живота си като игра. Само да се весели и забавлява. Тя дори не можеше да повярва, че той завърши медицина. Не очакваше, че ще му стигне издръжливост да преодолее всички трудности на следването и изморителната практика. Явно мисълта за очакваната награда се оказа примамлива и успя да го мотивира – всички щяха да му се възхищават. Като на успял човек, който прави добра кариера. Поне на пръв поглед.
Имаше една-единствена причина, която я задържаше при него – кратките мигове на щастие, когато можеше да види другата му страна. На раним и емоционален човек, способен да прояви чувствата си. Който не се боеше да я допусне в душата си и сваляше маската на вечния чаровник. Именно така спечели сърцето ѝ преди години, които сега ѝ се струваха безкрайно далечни. Напоследък обаче тези кратки мигове се разредиха, а Шарлот вече не знаеше що за човек е Никлас и какво иска. Понякога, в пристъпи на слабост, се питаше дали на него наистина му е нужно семейство. Когато се решаваше да погледне в очите суровата истина, Шарлот се съмняваше, че съпругът ѝ с лека ръка би се отказал от задълженията на семейния живот, ако имаше възможност за повторен избор. Но явно той извличаше нещо от този живот, иначе не би останал толкова дълго с нея. През последните черни дни, изпълнени с кратки изблици на егоистични чувства, тя дори си мислеше, че нещастието може би ще ги сближи. Оказа се, че дълбоко греши. То ги отдалечи един от друг както никога преди.
Разхождайки се в района на къмпинга, Шарлот неусетно се озова пред къщата на Ерика. Вчерашното неочаквано посещение на приятелката ѝ означаваше много за нея, но въпреки това тя се поколеба. През целия си живот бе възпитавана да не се самоизтъква, да не иска нищо за себе си, да не притеснява околните с проблемите си. Разбираше, че скръбта ѝ не оставя никого безразличен, и не беше сигурна дали иска да натоварва Ерика излишно. Същевременно изпитваше огром-на нужда да усети приятелска обич. Да поговори с някого, който нямаше да ѝ обърне гръб като собствената ѝ майка, или да ѝ даде стотици съвети как е трябвало да постъпи.