– Моля те, татко, не ме принуждавай да се омъжа за него. Има други начини, не можеш насила да ме омъжиш за него. Той е един... прост работник.
Андерш имаше чувството, че някой го зашлеви. Сякаш за пръв път я виждаше и пред очите му Агнес буквално се преобрази и се превърна в друг човек.
– Но Агнес? – промълви той, сякаш ѝ се молеше да не се променя, да си остане момичето, което беше обикнал.
В този миг той вече разбираше, че всичките му мечти са рухнали.
Агнес не обърна внимание на думите му и продължи да моли баща си. Аугуст дори не я удостои с поглед, а се обърна към магистрата и каза рязко:
– Моля, венчайте ги.
– Татко, моля те! – възкликна Агнес и театрално се строполи на колене на земята.
– Млъкни! – отсече баща ѝ и я погледна студено. – Ставаш за смях. Нямам никакво намерение да търпя подобни истерични изблици. На каквото си си постлала, на това ще лежиш! – изкрещя той и я накара да млъкне.
Агнес се изправи бавно със скръбно изражение на лицето и остави магистрата да си свърши работата. Получи се странна венчавка. Намръщената булка стоеше на един метър от младоженеца. Въпреки това и двамата отговориха с „да“, тя – навъсена като буреносен облак, а той – напълно объркан.
– Готово – съобщи Аугуст след формалната церемония. – Няма как да те оставя на работа при мен – продължи той, а Андерш само кимна в знак, че друго не е и очаквал.Новоизпеченият тъст добави: – Колкото и срамна да е пос-тъпката ти, не мога да оставя дъщеря си на улицата, поне това дължа на майка ѝ.
Агнес го погледна изпитателно, явно все още таеше слаба надежда, че не всичко е загубено.
– Осигурил съм ти работа в каменоломната във Фелбака. Някой друг ще довърши статуята. Платих и наема за първия месец на една от бараките със стая и кухня. След изтичането му трябва да се оправяте сами.
От устните на Агнес се отрони сподавен вик. Тя се хвана за гърлото, сякаш нещо я душеше, а под краката на Андерш земята се разклати. Презрението в погледа на младоженката попари и последната му надежда за светло бъдеще с нея.
– Моля те, любими татко – примоли се тя отново. – Не можеш да постъпиш така. По-скоро ще се самоубия, отколкото да се преместя във воняща колиба заедно с този човек.
Андерш кисело се усмихна. Ако не беше бъдещото дете, отдавна да си е тръгнал, но един истински мъж не може да избяга от отговорност, въпреки всички трудности. Така го бяха възпитавали, откакто се помнеше. Затова все още стоеше в тясната задушна стая и се опитваше да си представи бъдещия си живот с една жена, която очевидно намираше за отблъскващ новия си съпруг.
– Няма връщане назад – отсече Аугуст. – До довечера трябва да си събереш багажа и след това заминавате за Фелбака. И си помисли какво ще избереш. Празничните рокли едва ли ще ти бъдат нужни – добави той жлъчно, с което ѝ даде да разбере колко дълбоко го е засегнала.
Нямаше как да изкупи греха си.
Вратата хлопна силно зад гърба му и двамата потънаха в тишина. Агнес го погледна с толкова омраза в очите, че Андерш потърси опора, за да не падне. Някакъв вътрешен глас му нашепваше да бяга, докато не е късно, но краката му бяха като заковани за пода.
Потръпна при мисълта за мрачното бъдеще, което го очакваше.
Морган видя полицаите да идват и да си отиват. Не се замисли особено за какво са дошли в къщата на родителите му. Нямаше навика да си губи времето в размисли.
Протегна се. Вече се свечеряваше, а той както обикновено бе прекарал целия ден пред компютъра. Майка му се притесняваше това да не навреди на гърба му, но той не го вземаше присърце, смяташе за излишно да се тревожи предварително. Наистина напоследък беше се поизгърбил, но нищо не го болеше, а външният му вид не го интересуваше. След като, така или иначе, не беше нормален, какво значение имаше дали гърбът му е изправен.
Насаме се наслаждаваше на спокойствието. Сега, когато момичето си отиде, всяко безпокойство беше излишно. Той никак не я харесваше. Наистина. Тя винаги се появяваше, когато той беше затънал в работа, и се правеше, че не чува молбите му да си отива. Останалите деца се страхуваха от него и се задоволяваха с това, да му се подиграват зад гърба, в редките случаи, когато излизаше на улицата. Но това момиче беше различно. Тя упорито му досаждаше, изискваше внимание и дори виковете му не я плашеха. Понякога той дори скачаше на крака, запушваше си ушите и започваше да крещи с надеждата, че така ще успее да я изгони. Но тя само му се смееше. Добре, че си отиде. Завинаги.