– А имат ли алиби? – попита Аника.
Тя не участваше активно в разследванията и се зарадва на възможността да научи повече за хода на делото.
– Звучат убедително, но все още не сме ги проверили. – Патрик стана, наля си още кафе и остана прав. – Шарлот си е почивала на приземния етаж, имала силна мигрена и легнала да поспи. Стиг също твърди, че е спял. Взел приспивателно и не чул нищо. Лилиан била вкъщи с Албин, след като изпратила Сара, а Никлас бил на работа.
– Тоест никой от тях няма неопровержимо алиби – констатира Аника сухо.
– Тя е права – съгласи се Йоста. – Изглежда, действахме твърде плахо и не се решихме да ги разпитаме по-строго. Освен Никлас никой няма потвърдено алиби.
Ето какво тревожеше смътно подсъзнанието му. Патрик закрачи развълнувано из стаята.
– Но Никлас не е бил на работното си място. Не си ли спомняш? – обърна се той към Мартин, който го наблюдаваше учудено. – Не успяхме да се свържем с него цялата сут-рин и той се прибра едва след два часа. Знаем ли къде е бил през това време? И защо ни излъга, че е бил в кабинета си?
Мартин кимна, съгласявайки се. Как не бяха обърнали внимание на това?
– Не трябва ли да разпитаме и сина на съседите, Морган? Дали обвиненията срещу него са верни, или не, но не бива да ги пренебрегваме. Лилиан твърди, че е надничал през прозореца ѝ, за да я види разсъблечена. Макар че какво интересно има в подобна гледка – намигна на колегите си Йоста, като отпи от чашата си.
– Тези обвинения са доста стари, а пък и както сам казваш, не са кой знае колко достоверни, особено след случилото се вчера.
Патрик си даде сметка, че думите му звучат някак неубедително. Съмняваше се дали трябва да си губи времето, за да проверява лъжите на Лилиан, били те стари или нови.
– Но от друга страна, не разполагаме с кой знае колко улики, тъй че...
Йоста разпери ръце.
Три чифта очи го изгледаха недоумяващо. Подобна инициативност не беше в негов стил, но тъкмо странната му пос-тъпка накара колегите да се вслушат в предложението му.
– Освен това, ако не греша, от къщичката му се вижда домът на семейство Флорин, така че не е чудно да е забелязал нещо онази сутрин – добави Йоста убедително.
– Прав си – съгласи се Патрик и за пореден път се почувства в глупаво положение. Би трябвало сам да се досети, че Морган беше потенциален свидетел. – Ще направим така: ти и Мартин ще разпитате Морган Виберг, а ние с... – Патрик се насили да произнесе името на колегата си – Ернст ще попритиснем бащата на Сара, след което отново ще се съберем следобед.
– Ами аз? Аз какво да правя? – напомни за себе си Аника.
– Стой на телефона. Вече сигурно са се появили съобщения в пресата, така че можем да научим нещо ново от обществеността.
Аника кимна и отиде да остави чашата в миялната машина. Другите я последваха, а Патрик се върна в кабинета си да чака Ернст. Трябва да му напомни колко важно е за един полицай да не закъснява за работа, особено когато тече разследване за убийство.
Мелберг чувстваше, че съдбоносната среща наближава неумолимо. Оставаше му само един ден. Писмото все още лежеше в горното чекмедже на бюрото му, но той не посмя да го погледне повече – пък и знаеше съдържанието му наизуст. Недоумяваше как може да изпитва подобни противоречиви чувства. В първия миг го обладаха ярост и гняв, примесени с недоверие. Постепенно обаче в душата му започна да покълва и надежда. Именно това го изненадваше най-много. Досега вярваше, че животът му е почти идеален, преди преместването му в тази дупка. След това се наложи да признае, че не всичко се нарежда както трябва. Единственото, което му липсваше, беше отдавна заслуженото повишение, иначе нямаше от какво да се оплаква. Само срамният инцидент с Ирина го накара да се замисли дали всъщност не му се иска нещо повече, но той бързо успя да загърби този епизод.
Гордееше се, че е самодостатъчен. Единственият близък и нужен човек беше майка му, но нея вече я нямаше на този свят. Писмото обаче означаваше, че всичко може да се промени.
Дишането му стана някак тежко и учестено. Изпитваше странна смесица от страх и очакване. От една страна, нямаше търпение да настъпи утрешният ден, който да прогони всички съмнения. От друга страна, му се искаше времето да спре.
На няколко пъти се замисли дали да не се откаже. Да хвърли писмото в кошчето за боклук с надеждата, че проблемът ще се реши от само себе си. Но това нямаше как да стане.
Мелберг въздъхна, качи крака върху бюрото и затвори очи. Най-добре е търпеливо да изчака и да види какво ще му донесе утрешният ден.
Йоста и Мартин се промъкнаха предпазливо покрай голямата къща, разчитайки, че никой няма да ги забележи. Нямаха желание да се срещат с враждебно настроения Кай, искаха спокойно да поговорят с Морган без родителите му. Той е възрастен човек и тяхното присъствие не е нужно.