Измина доста време, преди вратата да се отвори, те дори се усъмниха дали има някой. Най-накрая тя се открехна и на прага ги посрещна блед светлокос мъж на около трийсет години.
– Кои сте вие? – гласът му прозвуча монотонно, а лицето му изглеждаше като каменна маска.
– Ние сме от полицията – представи Йоста себе си и Мартин. – Разпитваме съседите във връзка със смъртта на момичето.
– Ясно – каза Морган със същото безразличие.
Той дори не направи усилие да се помести, за да ги пусне вътре.
– Може ли да влезем и да поговорим? – попита Мартин.
Изпита неудобство в присъствието на този странен човек.
– Не. Сега е десет часът, а аз обикновено работя от девет до единайсет и петнайсет. След това обядвам от единайсет и петнайсет до дванайсет и работя от дванайсет до два и петнайсет. След това вземам кафе и сладкиши от мама и татко и почивам до три часа. След това работя до пет и вечерям. После гледам новините по втори канал в шест, а след това по четвърти в седем и по първи в седем и половина и отново по втори в девет часа. После си лягам.
Морган продължи да говори монотонно, почти без да си поема дъх по време на цялата тирада. Гласът му беше по-висок и писклив и Мартин и Йоста набързо се спогледаха.
– Изглежда, денят ви е плътно запълен – отбеляза Йоста, – но сигурно разбирате колко важно е да поговорим с вас и затова бихме били много благодарни, ако ни отделите няколко минути.
Морган се замисли и накрая реши да изпълни молбата им. Дръпна се настрани и ги пусна, но личеше, че не е особено доволен от промяната в програмата си.
Мартин се изуми, когато влезе вътре. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение, което очевидно служеше и за спалня, и за кабинет, и дори имаше малък кухненски бокс. Беше чисто и подредено с едно изключение. На пода навсякъде имаше купчини списания, а между тях оставаха тесни пътеки, които водеха в различни посоки. Една стигаше до леглото, втора – до компютрите, а трета – до бокса. Цялото останало пространство беше изпълнено със списания. Мартин се загледа в кориците им. Повечето бяха посветени на компютрите. Сбирката беше доста разнообразна – някои бяха нови, други – по-стари.
– Виждам, че се интересувате от компютри – отбеляза Мартин.
Морган само го погледна, но се въздържа да коментира такава очевидна истина.
– Какво работите? – попита Йоста, за да наруши тягостното мълчание.
– Разработвам компютърни игри. Главно фентъзи – отвърна Морган.
Той се упъти към компютрите си, сякаш търсейки в тях защита, и Мартин забеляза колко накъсани и тромави бяха движенията му, как при всяка стъпка можеше да събори някоя от безбройните купчини. Въпреки това Морган успя да стигне безпрепятствено до компютъра и да седне на работния си стол. Оттам отново се вгледа безизразно в Йоста и Мартин, които стояха объркани насред морето от списания и се чудеха как да пристъпят към разпита на този странен субект. Беше трудно да определят какво му е странното, но това веднага правеше впечатление.
– Колко интересно – започна Мартин. – Винаги съм се учудвал как хората успяват да създадат подобни невероятни светове. Трябва да имате страхотно въображение.
– Не аз създавам играта. Просто пиша програмата. Имам синдром на Аспергер – съобщи Морган.
Мартин и Йоста отново се спогледаха объркано.
– Синдром на Аспергер – повтори Мартин. – За съжаление, не зная какво е това.
– Повечето хора не знаят. Това е една от разновидностите на аутизма, при която хората имат нормален или висок коефициент на интелигентност. Аз имам висок коефициент. Много висок – добави той, без да влага каквото и да било чувство в думите си. – Ние, хората със синдрома на Аспергер, не можем да разчитаме различните изражения на лицето и интонациите на гласа, нито пък разбираме от сравнения и ирония. Това ни създава трудности в социалното общуване.
Думите му прозвучаха като извадени от учебник и Мартин трябваше да направи усилия, за да проследи смисъла на казаното.
– Затова не мога сам да създам компютърна игра. Не разбирам чувствата на другите, но пък съм един от най-добрите програмисти в Швеция.
Думите му бяха обикновена констатация, без капчица гордост или опит за самоизтъкване.
Мартин си призна с неохота, че е силно впечатлен. Досега не беше чувал за синдрома на Аспергер, а разказът на Морган събуди любопитството му. Обаче бяха дошли по работа и не биваше да губят време.