– Може ли да седнем някъде? – попита той и се огледа наоколо.
– На леглото – посочи Морган с глава.
Йоста и Мартин внимателно се промъкнаха между купчините от списания и седнаха. Йоста заговори пръв.
– Предполагам, че знаете какво се случи със семейство Флорин в понеделник? Забелязахте ли нещо необикновено онази сутрин?
Морган не отговори, а продължи да ги гледа с апатия. Мартин осъзна, че думата „необикновено“ може би беше твърде абстрактна за него, и се опита да формулира въпроса по-конкретно. Дори не можеше да си представи колко е трудно за човек да се справя с живота, без да разбира скритата комуникация между останалите членове на обществото.
– Видяхте ли кога момичето излезе от къщи? – попита той, надявайки се въпросът да е достатъчно ясен, за да може Морган да отговори.
– Да, видях кога излезе – съобщи Морган и отново замлъкна, без да осъзнава, че въпросът съдържа допълнителен подтекст извън прякото значение на думите.
Мартин разбра за какво става дума и поясни:
– В колко часа я видяхте?
– Излезе в девет и десет – каза Морган с вече познатия им писклив глас.
– Видяхте ли още някого онази сутрин? – попита Йоста.
– Да – отвърна Морган.
– Кого видяхте и в колко часа? – попита Мартин, като побърза да изпревари Йоста.
Усети, че колегата му започва да се ядосва на странния им събеседник.
– В осем без петнайсет видях Никлас.
Мартин записа старателно думите му. Нито за миг не се усъмни за точността на свидетеля.
– Познавахте ли Сара?
– Да.
Йоста започна да нервничи и Мартин побърза да го успокои, докосвайки ръката му. Нещо му подсказваше, че проявата на емоции едва ли би помогнала да получат повече ценна информация от Морган.
– Колко добре я познавахте?
Морган продължи да ги гледа с празен поглед и Мартин се опита да перифразира въпроса си. Досега никога не се беше замислял колко е трудно да се изразяваш точно и ясно. Хората обикновено разчитаха, че събеседникът им ще разбере подтекста.
– Идвала ли е тук?
Морган кимна.
– Пречеше ми. Чукаше на вратата, докато работя, и искаше да я пусна да влезе. Пипаше нещата ми. Веднъж дори се ядоса, като ѝ казах да си отива, и събори една от купчините ми.
– Значи, не я харесвахте? – попита Мартин.
– Пречеше ми и събаряше купчините ми – обясни Морган, очевидно напълно неспособен да се изрази по-емоционално за момичето.
– Ами баба ѝ? Какво мислите за нея?
– Лилиан е проклета. Така казва татко.
– Тя твърди, че сте се промъквали до къщата ѝ и сте надничали през прозорците? Така ли е?
Морган кимна, без да се замисли.
– Да, вярно е. Просто исках да погледам. Мама се ядоса, като ѝ разказах. Каза ми, че не бива да правя така.
– И спряхте ли? – попита Йоста.
– Да.
– Защото майка ви е казала? – подигравателно уточни Йоста, но Морган не се усети.
– Да, мама винаги ми казва какво бива да правя и какво не. Упражняваме се как да говоря и как да се държа. Обяснява ми, че хората понякога говорят едно, а имат предвид друго. Иначе мога да сбъркам. – Морган погледна ръчния си часовник. – Вече е десет и половина, трябва да работя.
– Няма да ви пречим повече – увери го Мартин и се изправи. – Извинете, че нарушихме програмата ви, но полицаите невинаги могат да се съобразяват с правилата.
Морган се задоволи с това обяснение и веднага устреми поглед в екрана.
– Затворете вратата след себе си – напъти ги той. – Иначе става силно течение.
– Каква откачалка – обобщи Йоста, докато се промъкваха крадешком през градината към колата, която бяха паркирали през една улица.
– На мен пък ми беше интересно – сподели Мартин. – Никога досега не бях чувал за синдрома на Аспергер. А ти?
Йоста изсумтя.
– Не, по мое време го нямаше. Сега измислят какви ли не странни диагнози, но на мен ми стига една – идиот.
Мартин въздъхна и седна на мястото на шофьора. Едно беше ясно – едва ли Йоста можеше да бъде наречен хуманист.
Някакво съмнение започна да гложди Мартин. Дали зададоха правилните въпроси? Опита се да си спомни какво точно изпускаше, но накрая се отказа. Вероятно си въобразяваше.
Поликлиниката бе обгърната от сива мъгла, а на паркинга имаше само една кола. Ернст, все още намусен след забележката на Патрик за закъснението, изскочи от колата и тръгна забързан към входа. Патрик тръшна раздразнено вратата на колата и се затича след него. На нищо не прилича – държи се като малко дете!
Минаха покрай гишето на аптеката и свиха наляво. Вът-ре нямаше жива душа, а стъпките им отекваха самотно в коридора. Накрая срещнаха някаква медицинска сестра и я попитаха къде е кабинетът на Никлас. Тя каза, че преглеждал пациент, но щял да приключи до десет минути, и ги покани да седнат в чакалнята. Патрик винаги се учудваше колко си приличат чакалните в различните поликлиники. Същите неугледни мебели с грозни дамаски, същите безсмислени картини по стените и същите скучни списания. Запрелиства разсеяно едно от тях, посветено на здравеопазването, и се смая от количеството болести, за които дори не беше и чувал. Ернст седна по-далеч от него и досадно затропа с крак по пода. От време на време дори хвърляше злобни погледи към Патрик, но той не му обръщаше внимание. Нека си мис-ли каквото иска, стига да си върши работата.