– Мда, това е особена тема. Искате ли кафе, преди да продължим? Получихте твърде много нова информация. Между другото, искате ли да си водите записки, или разчитате на добрата си памет?
Мартин посочи малкия диктофон, който беше поставил на масата.
– Имам си помощни средства за тази цел. Но с удоволствие ще пийна едно кафе.
Коремът му закъркори от глад. Рядко му се случваше да яде салата за обяд и си помисли, че на връщане ще трябва да спре за един хотдог.
След малко Ева се върна с по една чаша димящо кафе във всяка ръка. Седна на стола си и продължи:
– Докъде бяхме стигнали? А, да, до пубертета. През тези години е много трудно да се постави диагнозата синдром на Аспергер, освен ако не е открита по-рано. Появяват се типичните за тази възраст проблеми, но при това заболяване те често се задълбочават и значително се изострят. Личната хигиена също представлява огромен проблем. Мнозина я занемаряват, защото не им харесва да се къпят, да си мият зъбите или да си сменят дрехите. Представят се по-слабо в училище. Не могат да разберат защо трябва да четат и учат, а освен това много трудно комуникират с връстниците си. Това затруднява работата в група, а понякога дори я прави невъзможна. Те често страдат от депресия и са доста антисоциални.
Мартин наостри уши.
– Какво имате предвид?
– Ами извършват различни престъпления, побои, влизане с взлом, разпалване на пожари и прочее.
– Значи, хора, които страдат от аспергер, са по-склонни към проява на насилие?
– Не, не може да слагаме всички под един знаменател, но мнозина от тях наистина са агресивни. Както ви казах, те се отличават със силен егоцентризъм и не могат да разберат чувствата на другите хора или да се поставят на тяхно място. Липсата на емпатия е изключително характерна черта. Липсва им здрав разум.
– Ако някой... – Мартин се поколеба, – който страда от синдром на Аспергер, фигурира в разследване за убийство, трябва ли да му се обърне специално внимание.
Ева прие въпроса напълно сериозно и се замисли, преди да отговори.
– Не бих могла да кажа. Диагнозата им предполага известна склонност към насилие, но малцина от тях извършват убийства. Чета вестниците и се досещам за кой случай говорите – допълни тя, прехвърляйки чашата в другата си ръка. – Личното ми мнение е, че е изключително опасно да се съсредоточите само върху тази следа, ако разбирате какво имам предвид.
Мартин кимна. Разбираше отлично какво има предвид. Колко ли пъти в човешката история са обвинявани хора за неизвършени от тях престъпления само защото са различни. Но познанието е сила и той се радваше, че е успял да надникне в света на Морган.
– Искрено ви благодаря, че отделихте време за разговор с мен. Дано не ви се е наложило да отложите нещо изключително важно заради тази среща.
– Не, не – възрази Ева и се изправи, за да го изпрати. – Просто исках да си подновя гардероба. С други думи, нищо, което не може да почака до другата седмица.
Изпрати го до коридора и го изчака да облече якето си, което бе поизсъхнало, след което отбеляза:
– Кошмарно време, нали?
Погледнаха през прозореца навън. Проливният дъжд не спираше, образувайки огромни локви.
– Да, както всяка есен – отвърна Мартин и ѝ подаде ръка за довиждане.
– Между другото, благодаря за обяда. Обадете ми се, ако изникнат други въпроси. Радвам се, че имах възможност да поопресня познанията си в тази област. Не ми се случва често.
– Благодаря, непременно ще ви се обадя. И още веднъж благодаря.
Фелбака, 1924
Раждането се оказа по-ужасно, отколкото си представяше. Агнес се мъчи две денонощия и едва не умря. Добре, че лекарят най-накрая легна върху корема ѝ с цялата си тежест и изтласка първото бебе навън. Оказаха се близнаци. Второто момченце бързо го последва и с гордост ѝ показаха децата, след като ги бяха изкъпали и увили в топли одеяла. Но Агнес извърна глава. Не искаше да погледне тези същества, които провалиха живота ѝ и без малко не я убиха. Ако зависеше от нея, щеше да ги остави в някой дом за сираци или дори да ги хвърли в реката. Малките им кресливи гласове пронизваха ушите ѝ и след известно време тя дори ги запуши и изкрещя на жената, която държеше децата ѝ, да ги махне от очите ѝ. Медицинската сестра, уплашена, изпълни нареждането и Агнес чу как наоколо зашепнаха зад гърба ѝ. Най-сетне детският рев заглъхна и тя можа да поспи. Искаше ѝ се да заспи за сто години и да се събуди от целувката на принца, който да я спаси от тази мизерия и от двете малки чудовища, пръкнали се от утробата ѝ.
Когато се събуди, за миг си помисли, че мечтата ѝ се е сбъднала. Някакъв висок тъмен силует се надвеси над нея като чакания далечен принц. Действителността обаче се стовари отгоре ѝ и пред очите ѝ изникна простоватата физиономия на Андерш. Любовта в погледа му я отврати. Да не би да си мисли, че нещата помежду им ще се променят само защото му е родила двама синове? Можеше да си ги вземе и да ѝ върне свободата. При тази мисъл изпита пристъп на ликуваща радост. Вече не беше тромава, бременна дебелана. Можеше, ако иска, да се върне в живота, който заслужаваше. Но веднага си спомни, че това е невъзможно. Къде да отиде, след като баща ѝ не я иска? Тя няма нито пари, нито възможност да ги заработи, освен ако не се превърне в уличница. И този живот би бил по-добър от настоящата мизерия. С чувство на пълна безнадеждност, Агнес се обърна към стената и се разрида. Андерш я погали нежно по косата, а тя дори не събра сили да отблъсне ръката му.