– Толкова са прекрасни, Агнес. Самото съвършенство.
Гласът му леко трепереше.
Тя не му отговори, а продължи да гледа стената, отвърнала се от целия свят. Няма ли кой да дойде да я отведе оттук.
Сара така и не се завърна. Майката на Фрида ѝ обясни, че повече няма да я види, но тя не ѝ повярва. Нали не може някой да изчезне ей така изведнъж? Фрида вече съжаляваше, че не се е държала по-добре с приятелката си. Не трябваше да се кара с нея, когато играеше с играчките ѝ. Сега вече беше късно.
Фрида погледна през прозореца небето. То беше сиво и мръсно. Дали Сара се чувстваше добре там?
Измъчваше я и мисълта за онзи чичко. Наистина беше обещала на Сара да го пази в тайна, но все пак. Мама я учеше, че винаги трябва да казва истината, а премълчаването е нещо като лъжа.
Фрида седна пред кукленската къщичка. Това беше любимата ѝ играчка. Когато мама е била малка, тя е играла с тази играчка, а сега я беше дала на Фрида. Тя не можеше да си представи, че мама някога е била малко момиченце като нея. Мама си е мама – тя е възрастна.
Личеше, че къщичката за кукли беше от седемдесетте години: двуетажна сграда с керемиден покрив, а мебелите бяха в оранжево-кафяви тонове. И те бяха от времето на мама. Фрида ги намираше за чудесни, но от друга страна, съжаляваше, че не бяха розови и сини. Синьото беше любимият ѝ цвят. А розовото – този на Сара. Фрида го смяташе за странно. Всички знаеха, че розовото и червеното не се съчетават, а Сара имаше червена коса и значи, не би трябвало да харесва розовото. Но това явно не ѝ пречеше. Всичко при нея беше наопаки.
В къщичката живееха четири кукли: две деца, мама и татко. Фрида взе двете момиченца и ги постави едно срещу друго. Обикновено държеше тя да е куклата в зелената рокличка, защото беше по-хубава. Но щом Сара е умряла, тя ще ѝ отстъпи. А самата Фрида ще е куклата с кафява рокля.
– Здравей, Фрида, знаеш ли, че съм умряла? – попита куклата Сара в зелената рокля.
– Да, мама ми обясни – отговори куклата в кафяво.
– И какво ти каза?
– Че си отишла на небето и повече няма да идваш да си играеш с мен.
– Колко тъжно – рече куклата Сара.
Куклата Фрида кимна.
– Да, и аз така мисля. Ако знаех, че ще умреш и вече няма да можеш да си играеш с мен, щях да ти давам всички играчки, които си поискаш.
– Колко жалко – продължи куклата Сара, – жалко, че умрях.
– Да, много жалко – съгласи се облечената в кафяво нейна приятелка.
И двете кукли помълчаха. Сара попита строго:
– Нали не си казала на никого за чичкото?
– Не, щом съм ти обещала.
– Да, това е нашата тайна.
– Но защо не ми даваш да разкажа? Нали чичкото беше лош?
Гласът на кафявата кукла прозвуча някак пискливо.
– Да, точно затова. Чичкото ми забрани да говоря за него. Защото е лош, трябва да го слушам.
– Но нали си умряла? Той вече нищо не може да ти направи.
Куклата в зелената рокля нямаше отговор на този въп-рос. Фрида сложи внимателно куклите обратно в къщата и се върна при прозореца. Всичко стана толкова трудно, след като Сара умря.
Аника се върна от обедната си почивка и като видя Ернст и Патрик да се прибират, нетърпеливо извика пос-ледния. Той махна с ръка, явно бързайки да влезе в кабинета си, но Аника настойчиво го извика отново. Патрик зас-тана на прага в очакване. Тя го погледна иззад очилата си. Стори ѝ се някак уморен, а от дъжда приличаше на мокра котка. Явно грижите за бебето и следствието по делото за убийството на момиченцето поглъщаха цялата му енергия.
Аника забеляза нетърпеливия му поглед и побърза да му обясни защо го е извикала.
– Днес имаше доста обаждания след публикуването на новината в медиите.
– Има ли нещо интересно? – попита Патрик с недоверие.
Толкова рядко се случваше да получат някое смислено обаждане, че дори не смееше да се надява.