– Юхан, Карл, успокойте се. Седете мирно, че ще паднете от колата – предупреди ги Андерш.
Агнес смяташе, че той е твърде мекушав с тях. На негово място не само би им креснала, но и като нищо би ги зашлевила. Но когато ставаше дума за децата, Андерш беше непоколебим. Никой не можеше да вдигне ръка на децата му. Веднъж я завари да удря плесница на Юхан и така я нахока, че не би посмяла да го повтори. Във всички други случаи можеше да го върти на малкия си пръст, но по отношение на Карл и Юхан последната дума беше негова. Дори имената им бе избрал сам. Каза ѝ, че щом един крал може да ги носи, значи, са достойни и за децата му. Агнес само изсумтя тогава. Пълни глупости. Не че даваше и пет пари как ще се казват хлапетата. Щом толкова иска, нека си ги кръщава.
Агнес най-много от всичко се радваше, че ще се отърве от устатата Янсон. Наистина, беше ѝ удобно, че тя доброволно, кой знае защо, се грижеше за децата ѝ, но изпълнените с укор погледи на тази жена определено действаха на нервите ѝ. Сякаш беше втора ръка човек само защото не смяташе, че смисълът на живота е в бърсането на наакани дупета.
Не можаха да спрат пред къщата, която се намираше на едно възвишение край морето, затова се наложи да пренасят багажа на ръце. Андерш трябваше да се върне обратно, за да прибере разнебитените им мебели, а Агнес поздрави хазаина им и стъпи в новия си дом. Преди и през ум не би ѝ минало, че двете малки стаички ще бъдат стъпка нагоре в социалната йерархия, но тази къща беше цял замък в сравнение с тъмната барака.
Полите ѝ прошумоляха, докато престъпваше прага. Агнес със задоволство отбеляза, че предишният наемател беше оставил всичко чисто и подредено. Толкова ненавиждаше мръсотията. Докато живееха в малката стаичка в бараката, не виждаше особен смисъл да чисти, пък и възпитанието ѝ беше друго. Но ако успееше да си изпроси пердета и някой килим от стиснатия Андерш, новият им дом щеше да добие по-представителен вид.
Децата профучаха край нея и започнаха да се гонят като луди в празните стаи. На Агнес направо ѝ призля, като видя как разнасят калта по чистия под.
– Карл! Юхан! – изкрещя тя и момчетата застинаха уплашени.
Агнес едва се сдържа да не ги зашлеви и се задоволи с това, да ги хване здраво за ръцете и да ги изведе навън. Дори си позволи леко да ги ощипе и с удоволствие видя как лицата им се изкривиха от плач.
– Татко! – заврещя Карл и Юхан го последва. – Искам татко!
– Мълчете – изсъска Агнес и се огледа притеснено наоколо.
Не искаше да се излагат още първия ден. Но момчетата вече ревяха неудържимо и тя не можеше да ги успокои.
– Татко! – ревяха те и Агнес си пое дълбоко въздух, за да не си изпусне нервите.
А децата вече се тръшнаха на земята и започнаха да ритат с крака и да тропат с юмручета.
– Карин, искаме Карин – крещяха те.
Проклети хленчещи създания, същите като баща си. Как изобщо смеят да предпочитат тази мръсна вещица пред собствената си майка. Усети как кракът ѝ понечва да ги изрита в корема. Добре, че Андерш се появи навреме.
– Какво става тук при вас? – попита той на мелодичния си южен диалект и момчетата скочиха светкавично на крака.
– Татко! Мама е лоша!
– Какво се е случило пък сега? – попита баща им отчаяно и ѝ хвърли укорителен поглед.
Агнес мислено го изруга. Без да знае какво се е случило, веднага взе тяхната страна. Нямаше сили да му обяснява, обърна се и влезе да почисти калта, която децата бяха нанесли вътре. Чу ги как реват, гушнали се в якето на баща си. Какъвто бащата, такива и синовете.
В понеделник си взе болнични. Бе изминала само една седмица, откакто намериха момичето, но ѝ се струваше, че беше остаряла с няколко години. Чу как Кай трополи из кухненските шкафове и очакваше всеки момент да я извика. Така и стана.
– Моникааа. Къде е кафето?
Тя притвори очи и отвърна търпеливо:
– В металната кутия в шкафа над печката. Където стои поне от десет години – не можа да се стърпи Моника.