– Не си въобразявайте, че знаете нещо за мен или за живота ми – озъби им се Никлас и отново заби поглед в масата. – Нямам никакво намерение да обсъждам с вас този въпрос, затова престанете с манипулациите.
– Тоест отказвате да коментирате? – попита Патрик, размахвайки копията от медицинския картон на Албин.
– Да – отговори Никлас и продължи да се взира упорито в масата.
– Нали съзнавате, че трябва да предоставим тази информация на социалните служби? – добави Патрик и се наведе през масата към Никлас.
– Щом трябва – промълви Никлас и устните му продължаваха да треперят. – Смятате ли да ме държите тук, или мога да си вървя?
Патрик се изправи.
– Свободен сте да си отидете. Но по-късно ще ви зададем още въпроси.
Той изпрати Никлас до изхода, но никой не подаде на другия ръка.
Патрик се върна в стаята за разпити, където го чакаше Мартин.
– Какво мислиш? – попита Мартин.
– В интерес на истината, не знам какво да мисля. Очаквах далеч по-емоционална реакция.
– Да, имах чувството, че е напълно откъснат от външния свят. Може би по такъв начин скърби. Нали ти ми разказа, че веднага се върнал на работа, сякаш нищо не се е случило. А освен това трябвало да остане силен, когато Шарлот рухнала. Може би едва сега може да се отдаде на скръбта си, когато тя се чувства по-добре. Искам да кажа, че не бива да се отнасяме с него като с виновен, въпреки странното му поведение. Все пак обстоятелствата са необичайни.
– Прав си – въздъхна Патрик. – Но не можем да си затворим очите за някои факти. Помолил е Жанет да излъже за алибито му и все още не знаем къде се е намирал по това време. Да не се казвам Патрик, ако медицинският картон на Албин не свидетелства за физически тормоз. И ако ме питаш кой е най-вероятният извършител, веднага бих посочил Никлас.
– Ще ги предадем ли на социалните? – попита Мартин.
Патрик се поколеба.
– Би трябвало да го сторим незабавно, но нещо ми подсказва, че е добре да изчакаме ден-два.
– Добре, ти решаваш – съгласи се Мартин. – Надявам се, че знаеш какво правиш.
– Честно казано, вече нищичко не знам – добави Патрик и се усмихна накриво. – Абсолютно нищо.
Ерика се стресна, когато някой потропа на вратата. Мая лежеше по гръб в кошарата, а тя самата беше задрямала, сгушена на края на дивана. Скочи на крака и отиде да отвори. Учудена, вдигна вежди, когато видя нечакания гост.
– Здравей, Никлас – поздрави го Ерика, но не го покани да влезе.
Бяха се срещали само набързо и сега недоумяваше защо е дошъл.
– Здравей – отвърна той някак несигурно и замълча. Стори ѝ се, че е минала цяла вечност, преди отново да заговори. – Може ли да вляза за малко? Трябва да поговоря с теб.
– Разбира се – отвърна Ерика със същия недоумяващ тон. – Влез, сега ще направя кафе.
Покани го да се съблече и отиде в кухнята да сложи кафеварката. Вдигна Мая, която се разхленчи, със свободната си ръка наля кафе на двамата и седна на масата.
– Позната картина – засмя се Никлас и седна срещу нея. – Невероятната способност на майките да вършат всичко лесно и бързо с една ръка. Не разбирам как успявате.
Ерика отвърна на усмивката му. Удивително как се променяше лицето му, когато се засмее. Но в следващия миг той отново стана сериозен и се затвори в себе си.
Отпи глътка кафе, за да спечели време. Любопитството на Ерика растеше. Какво искаше от нея?
– Сигурно се чудиш защо съм дошъл – започна той, сякаш отгатнал мислите ѝ.
Ерика не каза нищо. Никлас отпи още една глътка и продължи:
– Знам, че Шарлот е идвала да говори с теб.
– Не мога да ти разкажа за какво...
– Не, не съм дошъл да те питам за какво сте си говорили. Дойдох, защото ти си най-близката ѝ приятелка във Фелбака и видях как ѝ помогна, когато беше у нас. А Шарлот в близко време ще има нужда от приятел до себе си.
Ерика го погледна въпросително, но я обзе лошо предчувствие, сякаш усети какво ще ѝ каже. Мая с малката си ръчичка докосна бузата ѝ, опитвайки се да хване една къдрица от косата ѝ. Ерика не беше сигурна дали е готова да чуе продължението. Изведнъж изпита желание да си остане скрита в малкия свят, в който живееше през пос-ледните месеци. Макар че често ѝ се струваше задушен, все пак ѝ предлагаше сигурен и познат пристан. Но тя потисна това инстинктивно чувство и премести поглед от Мая към Никлас.
– Ще се опитам да ѝ помогна с всичко, с каквото мога.
Никлас кимна, но изведнъж сякаш се поколеба. Повъртя чашата с кафе, пое си дълбоко въздух и каза: