– Аз лъгах Шарлот. Лъгах семейството си по най-безсрамен начин. Но има и нещо друго. То разяжда връзката ни и ни отдалечава един от друг. Крайно време е да застанем очи в очи с него. Шарлот все още не знае за предателството ми, но трябва да ѝ разкажа и тогава тя ще има нужда от твоята подкрепа.
– Кажи ми за какво става дума – подкани го Ерика предпазливо и Никлас изля душата си с облекчение, като че ли тя бе пълна с някаква ужасна, мръсна жлъч.
Когато приключи, на лицето му се изписа искрено успокоение. Ерика не знаеше какво да каже. Погали Мая по бузата, сякаш за да се защити от действителността, която се оказа толкова грозна и ужасна. Искаше ѝ се да скочи и да го изгони и в същото време бе готова да го прегърне и утеши, като го погали по гърба. Вместо това му каза:
– Трябва да признаеш всичко на Шарлот. Може би е най-добре да се прибереш и да споделиш с нея това, което каза на мен. Аз ще съм на нейно разположение, ако иска да поговори с някого. А после... – Ерика замълча, неуверена дали да продължи. – После трябва да поемете в свои ръце живота си. Ако Шарлот може да ти прости, от теб ще зависи дали ще подредите съвместния си живот. Най-важно е да напуснете тази къща. Шарлот от самото начало не се разбираше с Лилиан, а след смъртта на Сара стана още по-зле. Трябва да си намерите свое кътче, където да успеете отново да се сближите и нищо да не ви пречи да се отдадете на скръбта си. Където отново ще бъдете семейство.
Никлас кимна.
– Разбирам, че си права. Отдавна трябваше да уредя това, но толкова бях затънал в собствените си проблеми...
Той сведе поглед и се загледа в масата. Когато отново вдигна глава, очите му бяха пълни със сълзи.
– Изпитвам такава мъка, когато мисля за нея, Ерика. Такава мъка, че имам чувството, че ще ме смаже. Сара я няма, Ерика. Струва ми се, че едва сега започвам да осъзнавам какво означава това. Сара вече я няма.
Сълзите се стичаха по бузите му и капеха по масата. Той трепереше, а лицето му се изкриви до неузнаваемост. Ерика се пресегна и го хвана за ръката. Държа го така, докато той не изплака болката си.
През уикенда това се случи отново. От последния път бяха изминали няколко седмици и той дори бе започнал да се надява, че всичко е било сън и кошмарът най-накрая е останал в миналото. Сега обаче го преживя отново. Онзи миг на отвращение, отрицание и болка.
Поне да знаеше как да се бори. Но в тези мигове волята му винаги го предаваше и той се оставяше на течението.
Себастиан седеше на върха на хълма Ведерберг, обгърнал колене с ръцете си. Оттук се откриваше целият залив. Беше студено и ветровито, но това донякъде му допадаше: сякаш природата и душата му бяха в синхрон. Оставаше само да завали. Така беше и в душата му – като че ли вали бурен, пороен дъжд, който отнася всичко добро и жизнено в една огромна помийна яма.
На всичкото отгоре и Рюне му се развика. Това бе пос-ледната капка. Разкрещя му се като луд, че не полагал достатъчно усилия. Че трябвало да се стегне. Че ако не се труди здравата, го очаква мрачно бъдеще. Щом Господ не го е надарил с достатъчно разум, трябва повече да се старае. Но той се стараеше. Даваше всичко от себе си, доколкото обстоятелствата му позволяваха. Не беше виновен, че всичко отива по дяволите.
Очите му засмъдяха и Себастиан започна да ги търка яростно с ръкава на пуловера си. Оставаше само да се разреве като някакво хлапе. Сам си беше виновен. Ако беше малко по-силен, това никога нямаше да се случи. Нито да се повтори. Отново и отново.
Сълзите се стичаха по бузите му, той продължи да ги бърше енергично с грубия ръкав и цялото му лице стана на резки.
За миг изпита желание да сложи край на всичко. Струваше му се толкова лесно. Трябваше само да направи няколко крачки до ръба и да се хвърли надолу. Така щеше да сложи край на мъките си за секунди. И без това на никого не му пукаше. Рюне сигурно щеше да изпита облекчение. Вече нямаше да се налага да се грижи за нечие чуждо отроче. Може би дори щеше да срещне друга жена и най-сетне да се сдобие с тъй мечтаното собствено дете.
Себастиан се изправи. Появилата се мисъл продължаваше да го привлича. Тръгна бавно към ръба на скалата и погледна надолу. Беше високо. Опита се да си представи какво е усещането. Да полетиш във въздуха за няколко кратки мига, безтегловен, преди тялото ти да се строполи на земята. Дали изобщо щеше да усети нещо? Внимателно протегна крака си напред и го остави да виси свободно във въздуха. След това осъзна, че съвсем не е сигурно дали ще умре. Ами ако оживее и остане парализиран? Жив труп завинаги. Ето тогава Рюне определено би имал основание да се оплаква. Или пък би го отвел в някой инвалиден дом.