Поколеба се за миг, преди да прибере крака си. Стъпи здраво на двата си крака и отстъпи назад. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в хоризонта. Стоя дълго, много дълго.
Щом прекрачи прага, тя се нахвърли върху него.
– Какво се е случило? Айна се обади и каза, че са дошли от полицията да те приберат – гласът ѝ звучеше тревожно, почти панически. – Нищо не съм казала на Шарлот – добави тя.
Никлас махна с ръка, но Лилиан не спря. Последва го по петите към кухнята и го засипа с въпроси. Без да ѝ отвръща, той отиде при кафеварката и си наля голяма чаша кафе. Тя беше изключена, а кафето – студено, но нямаше значение. Имаше нужда от освежителна напитка или голямо уиски. Така че кафето беше за предпочитане.
Седна до масата, а Лилиан го последва и го изгледа изпитателно. Що за глупости си измислят тези полицаи? Нима не знаят, че зет ѝ е уважаван лекар, успял човек. За пореден път се учуди какъв късмет е имала дъщеря ѝ с такъв представителен мъж. Наистина бяха се запознали още съвсем млади, но Лилиан веднага съзря в Никлас човек с обещаващо бъдеще. Затова я подтикна да остане с него. А това, че Никлас избра именно Шарлот сред множеството момичета, които тичаха подире му, си беше чист късмет. Не можеше да отрече, че като се понагласеше, дъщеря ѝ ставаше доста симпатична, но понапълня още през пубертета, а беше напълно лишена от амбиции. И въпреки това успя да спечели Никлас, с което сбъдна най-святата мечта на Лилиан. Тя досега винаги се гордееше и хвалеше с успехите на зет си, но ето че всичко бе на път да рухне. Боеше се, че местните клюкарки ще започнат да дрънкат, че Никлас е викан в полицията за разпит. А и очите му бяха толкова зачервени, кой знае как са го тормозили.
– Е, какво искаха?
– Да ми зададат няколко въпроса – отговори Никлас с нежелание и изпи студеното кафе на няколко големи глътки.
– Какви въпроси? – не се предаваше Лилиан.
Щом трябваше да защитава честта на семейството си със зъби и нокти всеки път когато си покаже носа навън, то поне заслужаваше да знае за какво става дума.
Никлас обаче не ѝ обърна внимание. Стана от масата и прибра празната чаша в миялната машина.
– Шарлот долу ли е?
– Почива си – отвърна Лилиан, без дори да се опитва да скрие яда си.
– Трябва да говоря с нея.
– За какво? – продължи да настоява Лилиан.
Търпението на Никлас се изчерпа.
– Трябва да поговоря с Шарлот насаме. Вече ти обясних, че нищо особено не се е случило. Мисля, че имам право да поговоря със собствената си жена, без да те информирам за това. Ерика е права, време е с Шарлот да си потърсим свой дом.
Думите му стреснаха Лилиан. Беше свикнала Никлас да се отнася уважително към нея и тази тирада беше за нея като плесница. Особено като се има предвид всичко, което бе сторила за него – за него и за Шарлот. Несправедливото му отношение разпали още по-силно гнева ѝ и тя започна да мисли трескаво как да отвърне на обидата, но зет ѝ вече се спусна надолу по стълбата. Главата ѝ бучеше от рояк мисли. Как изобщо си позволяваше да ѝ говори така? На нея, която се чудеше как да им помогне. Която непрекъснато се жертваше за тях и загърбваше собствените си интереси. А те като пиявици изсмукваха последните ѝ сили. Изведнъж сякаш прозря. Стиг, Шарлот, а сега и Никлас. Всички я използваха. Черпеха от щедростта ѝ, без да ѝ върнат нищо в замяна.
Шарлот си мислеше за баща си. Беше ѝ странно как през тези осем години от смъртта му тя си спомняше за него все по-рядко. Образът му някак избледня в съзнанието ѝ, неясен и размазан. Сега обаче след смъртта на Сара, отново се проясни, сякаш той си бе отишъл вчера.
Двамата с Ленарт бяха много близки. Тя така и не успя да изгради подобна емоционална връзка с майка си. Просто с баща ѝ бяха сродни души. Той винаги успяваше да я разсмее. Майка ѝ се смееше рядко, дори не можеше да си спомни нито веднъж да са се смели заедно. Баща ѝ бе дипломатът вкъщи. Играеше ролята на парламентьор и се опитваше да ѝ обясни защо майка ѝ непрекъснато я хока и е вечно недоволна от нея. Защо така и не можа да ѝ угоди. Добре поне, че не разочарова баща си. В неговите очи Шарлот бе съвършена.
Болестта му беше за нея голям удар. Тя се появи бавно и незабележимо в живота им и мина доста време, преди да разберат, че нещо не е наред. Понякога се питаше дали биха могли да я предотвратят, ако бяха по-наблюдателни и бяха разпознали симптомите. По това време Шарлот живееше с Никлас в Удевала, беше бременна със Сара и си имаше свои грижи. Когато забеляза, че баща ѝ не се чувства добре, за първи път застана на страната на майка си и двете го принудиха да отиде да се изследва. Но се оказа, че вече е късно. След това всичко протече много бързо. Само след месец той ги напусна. Лекарите обясниха, че е страдал от някаква рядка болест на нервната система, която постепенно руши организма. Обясниха им, че дори да бяха потърсили помощ по-рано, това не би го спасило. Но угризенията на съвестта си останаха.